Лазар не се разсмя, но не можа да сдържи усмивката си.
— Да не би да си мислиш, че заплахата ти ще ме спре?
Двамата приятели бяха известни с това, че се нахвърляха един срещу друг при нищожни поводи. Стефан бе изпратил Лазар заедно с Васили, за да го предпазва от неприятности, но шеговито ги бе предупредил да не се избият взаимно, преди да се върнат в Кардиния. А шестимата души охрана, които придружаваха двамата приятели по настояване на Стефан, трябваше да се погрижат за това, както и да ги защитават от пълните с разбойници планински проходи.
— Не, но след това ще ти е трудно да продължиш — отвърна Васили с тон, в който ясно проличаваше заплаха.
— Така е, но не разбирам от какво се оплакваш. Би трябвало да си доволен. Така няма да се наложи да й показваш какво противно копеле можеш да бъдеш. Тя ти каза всичко, което искаше да чуеш, и то без да си си мръднал пръста.
— Точно това ли съм искал да чуя? — сопна се Васили с усилващо се раздразнение. — Сигурно не си слушал внимателно, Лазар. Малката селянка не иска да се омъжи за мен, но очаква аз да разваля годежа. Колкото и да ми се иска, знаеш, че не мога да направя това.
— Да, но виж колко си близо до целта, благодарение на неочакваното й признание. Вече си спечелил половината битка, без дори да дадеш и един изстрел. Нима ще ти е трудно да я убедиш да развали годежа, след като й обясниш защо ти не можеш да го направиш? Тя е на твоя страна, приятелю. Момичето не те иска.
След като изрече тези думи, Лазар не можа да се въздържи и високо се разсмя. Ситуацията беше невероятно комична, още по-смешна беше намръщената физиономия на Васили. Кой би могъл да предположи, че единствената жена, която реално имаше възможността да се омъжи за Васили — или поне се предполагаше, че я има — не иска да приеме този брак, когато стотици други жени бяха готови и на убийство, за да заемат нейното място?
— Между впрочем — продължи Лазар с единствената цел да подразни приятеля си, — мисля, че не беше ни най-малко впечатлена от огромното презрение, с което се отнесе към нея. Не бих могъл да я обвинявам за това, но все пак забелязах как я гледаше, преди да разбереш коя е тя. — Лазар отново избухна в смях. — Господи, нямам търпение да разкажа на Стефан и Серж. Те просто няма да ми повярват!
ГЛАВА 8
— Заповядай, седни, Васили, надявам се, нямаш нищо против да те наричам така?
Константин не дочака отговора му, а зае мястото си зад бюрото. Кабинетът му бе това, което можеше да се очаква от човек на неговите години — луксозен и удобен без излишна претрупаност. Това напомни на Васили кабинета на баща му, преди Мария да го превърне в стая за шев, след като той почина.
— Въпреки че никога не сме се срещали, чувствам се така, като че ли се познаваме цял живот — започна да обяснява Константин. — Но това едва ли е за чудене, тъй като баща ти постоянно говореше за теб. Той толкова се гордееше! Искаше да те покаже навсякъде, да те взима със себе си, когато пътува или ходи на лов, но разбираше, че училището е много по-важно, особено когато ти бе обучаван от същите учители, които обучаваха и принца престолонаследник. Този факт също го караше да изпитва особена гордост, тъй като сам той никога не се е ползвал с такива привилегии, защото нямаше връзка с кралското семейство, докато не се ожени за майка ти. Но знам със сигурност, че имаше твърдото намерение да те доведе в Русия, след като навършиш осемнайсет години. Спомням си, когато той…
Константин продължи със спомените си повече от час. Васили отвърна на няколко въпроса, но през повечето време просто слушаше жадно, научавайки за баща си, неща които никога не бе знаел. Дълго преди баронът да спре да говори, негодуванието, което Васили бе изпитвал към баща си през по-голямата част от живота си, започна да намалява и когато Константин завърши с думите „Знаеш ли, той все още ми липсва“, изчезна напълно.
Невероятно, но на Васили му се прииска да се разплаче. Не бе плакал от дете и необходимостта да заплаче, каквато изпитваше в този момент, почти го задушаваше. На него баща му също му липсваше и до този момент не бе осъзнавал колко много. След като гневът срещу баща му заради преждевременната му смърт премина, Васили изпита огромно съжаление, особено защото никога не бе имал възможността да почувства баща си като приятел, както бе станало със Стефан и с баща му Сандор, когато Стефан излезе от детската възраст и стана мъж.
Със сигурност Васили не си представяше така срещата си с барона. Всъщност нищо не ставаше така, както бе очаквал, особено първата среща с годеницата му.
Забележката й, че тя не е това, което е очаквал, бе твърде меко казано. Беше си представял една разглезена аристократка, която лесно би могъл да изплаши. Но не можеше да си отговори как ще стори това с дръзката девойка, която бе срещнал току-що. Тя беше болезнено откровена и пряма. Обличаше се като селянка, не, по-точно като селянин. И яздеше по мъжки маниер, сякаш бе родена на седлото. Това момиче като че ли изобщо не знаеше какво е свенливост. И защо, по дяволите, не искаше да се омъжи за него?