— Не виждам в това нищо лошо, а тя много добре умее да се оправя с животните — отвърна той. — Грижи се за тях, когато са болни, тренира ги, храни ги…
— Моля?
Константин се изчерви и отново се зае да защитава дъщеря си:
— Трябва да разбереш едно нещо, Васили. Александра не е някое разглезено и невежо градско момиче, което никога не си е цапало ръцете. Тя е израснала тук, в провинцията…
Константин спря, тъй като изражението на Васили бе достатъчно красноречиво. Като че ли на висок глас бе казал ясно и сухо: „Е, това обяснява всичко.“ Въздишката на барона бе не по-малко красноречива, въздишка на баща, който вече не знае какво да каже и как да постъпи.
— Съгласен съм, че дъщеря ми трябва да се заеме с нещо напълно различно. И това неизбежно ще стане при наличието на съпруг и деца.
Васили изстена вътрешно, като се питаше дали отношението, което показваше, не бе точно това, което баронът бе очаквал от него.
— Предполагам, вие си давате сметка, бароне, че аз живея в столицата, близо до двореца — започна внимателно той. — Със задълженията й в двореца, като една от придворните високопоставени дами, животът й ще бъде съвсем различен от този, на който е привикнала тук.
— Промяната ще й се отрази добре, въпреки че съм длъжен да те предупредя, Васили, че Алекс няма да се откаже от всекидневната си езда.
Това не беше кой знае какво, затова Васили отвърна спокойно:
— Повечето благороднички яздят за удоволствие.
— А какво ще кажеш за състезанията?
— Невъзможно! Никоя дама не се състезава… Господи, да не би тя да го прави?
— От време на време.
— За състезания и дума не може да става.
— Чудесно!
Васили се отпусна тежко на стола си. Трябваше да говори за неща, които нямаше да доставят удоволствие на барона, а не да се оказва, че е идеалното разрешение на проблемите на този човек с непокорната му дъщеря.
— Аз, разбира се, притежавам няколко имения в провинцията, които все пак не са твърде отдалечени от столицата — продължи Васили, опитвайки се отчаяно да придаде нов тон на разговора. — Предполагам, че там тя би могла да се отдава на необичайното си любимо занимание.
— Александра много ще се зарадва да чуе това — усмихна се Константин.
Васили стисна зъби, ядосан от развитието на нещата. Последната му надежда, поне що се отнася до барона, бе, че той може би го лъжеше за годежа. Една съвсем слаба надежда, но Васили бе отчаян.
— Бих искал да видя копие от договора за годежа, сър. Очевидно, копието на баща ми се е изгубило, тъй като ние изобщо не можахме да го намерим.
— Разбира се.
Васили се изчерви леко, тъй като забеляза договора, който през цялото време бе стоял на бюрото. Очевидно очакващ тази молба, Константин му подаде копието. Васили бързо прочете краткия документ и видя най-отдолу подписа на баща си. Дотук с плахите му надежди.
— Мога ли да ви попитам защо чакахте толкова дълго, за да ми пишете? — Васили подаде обратно документа на Константин. — Дъщеря ви отдавна е минала възрастта, на която се омъжват повечето момичета.
— Това, разбира се, е егоизъм от моя страна, тъй като исках да я задържа повече време при себе си — отвърна Константин. — Алекс е доволна от живота си тук.
— Не се съмнявам. Известно ли ви е, че тя не иска да се омъжи за мен?
— Александра ти каза ТОВА?
— Така е.
Напълно объркан, Константин се замисли, след това махна ръка с престорена небрежност.
— От мисълта за предстоящата промяна е предполагам. Това наистина действа изнервящо. Случва се на повечето младоженки — а също и на бъдещите им съпрузи.
— Обикновено всеки пази тези чувства за себе си — отвърна Васили, като недоволно изръмжа.
— О, значи си открил склонността на дъщеря ми към пълна откровеност — разсмя се Константин. — Признавам, че понякога това е доста смущаващо, но при други случаи си има и своите предимства. Александра никога няма да ти губи времето да увърта нещата, можеш да бъдеш сигурен в това. Няма нужда да взимаш думите й толкова присърце. Не си ти конкретно човекът, за когото тя не иска да се омъжи, факт е, че така би отговорила на всекиго. Както вече ти казах, би предпочела да живее така, както досега. Но Алекс ще се омъжи за теб, Васили. Имам думата й.
Не това се надяваше ла чуе Васили.
— С цялото ми уважение към вас, сър, но сигурен ли сте, че искате да насилите дъщеря си да се омъжи за човек, когото не желае?
— Хайде сега, не желае! — Константин му отправи толкова многозначителна усмивка, че Васили се изчерви. — Видях какво се случи, когато те видя за пръв път, и мога да те уверя, че никой мъж досега не е предизвиквал такава реакция у нея. — „Дори и онзи проклет англичанин не успя.“