Выбрать главу

Когато тя не каза нищо повече, Константин се обърна предпазливо към нея.

— Но ти ще се омъжиш за него! Даде ми дума, че ще го направиш!

— Няма да бъда аз тази, която ще развали годежа — отвърна тя с цялата горчивина, която бе изпълнила душата й.

— Но си мислиш, че той ще го направи.

— След като ме опознае…

— По дяволите, Александра! Знам, че той те привлича. Сам го видях.

Александра повдигна с безразличие рамене.

— Не мога да отрека, че той е доста красив, така че няма начин да не е суетен като пуяк, освен това е развратен глупак.

— Предполагам, че имаш някаква причина да кажеш това! — процеди строго Константин.

— Имам. Той започна да флиртува с мен, но преди да разбере коя съм.

— А ти имаш толкова голям опит с мъжете, че можеш да направиш разлика между флиртуване и приятелско поведение?

Александра презрително изсумтя.

— Не мисля, че приятелското поведение включва и това да ме нарича „миличка“.

Вместо да се разгневи, както бе очаквала, Константин се разсмя.

— Радвам се да разбера, че той също те е харесал, въпреки дрехите, с които беше облечена. И тъй като вече се разбрахме, че ти също го харесваш…

— За нищо подобно не сме се разбирали! — прекъсна го разгорещено тя.

Но Константин не й обърна внимание.

— Най-малкото можеш да се опиташ да го харесаш.

Измина един дълъг, изпълнен с напрежение миг, преди тя да отговори.

— Много добре, ще се опитам.

— Наистина ли? — Константин примигна, объркан.

Това беше лъжа, която тя смело хвърли в лицето му, но не можа да я повтори. Вместо това се обърна към баща си с въпрос.

— Спомена, че ще тръгнем утре. Защо?

— Непредвидено стечение на обстоятелствата, страхувам се. Мислех, че ще се ожените тук, след броени дни, но очевидно ще бъде подготвена голяма церемония в кралския дворец в Кардиния — по настояване на техния крал.

— Тогава не е ли чудесно, че мога да се приготвя за толкова кратко време?

Тя изрече тези думи с толкова сух тон, че не остави никакво съмнение, поне за баща й, как приема създалата се ситуация. Все пак на повечето жени им трябваха цели седмици, за да се приготвят за едно по-далечно пътуване. И въпреки че Александра пътуваше с малко багаж, дори на нея й бяха необходими няколко дни.

— Грешиш, Алекс. Графът не се опитва да ти създава неудобства. Просто причината е в неблагоприятното време. Забавянето му налага да тръгнете бързо, за да избегнете снежните бури в планините.

Александра изведнъж бе заинтригувана.

— Аз обичам снега. Искаш да кажеш, че той не го обича, така ли?

Фактът, че докато изричаше тези думи, тя се усмихваше, накара Константин да изстене.

— Надявам се, нямаш намерение нарочно да забавяш пътуването.

— За да отложа сватбата колкото е възможно повече? — Усмивката й стана по-широка. — Ти как мислиш? Още повече, съвсем справедливо е той да разбере какъв ще е животът му с мен.

— Александра, настоявам да се държиш…

— Вече получи единственото обещание, което ще измъкнеш от мен, татко. Смятай го за късмет, че получи и него.

Лицето му се зачерви от гняв.

— Ти каза, че ще се опиташ да го харесаш.

— О, ще се опитам, разполагам с предостатъчно време преди сватбата. Но не и тази вечер, затова ще трябва сам да забавляваш госта ни. Все пак имам да приготвям толкова много неща, сигурна съм, че цяла нощ няма да ми стигне.

— Ще вземеш малко багаж, по дяволите, както правиш винаги. Няма да допусна да ви застигне някоя от онези ужасни бури в планините заради твоята упоритост. Ще изпратя останалата част от нещата ти колкото е възможно…

— Тогава ще поискам два пъти повече неща — заяви тя, като тръгна да излиза.

— Алекс!

Тя затвори тихо вратата след себе си. Би предпочела да я затръшне силно, да хвърля разни предмети, да крещи, но не виждаше смисъл, когато вече бе загубила битката, поне що се отнася до баща й. Все още се чувстваше предадена и наранена и не бе сигурна дали някога ще може да му прости. Само като си помислеше, че се бе събудила тази сутрин с очакването за един съвсем обикновен ден!

Сега целият й досегашен свят бе обърнат с краката нагоре. Никак нямаше да й бъде лесно да го постави отново на мястото му.

Обаче бе решена да го направи на всяка цена. За нея бе истински удар да разбере, че сватбата все пак предстои, когато си бе мислила, че нещата са се уредили според желанието й, но не се чувстваше победена, що се отнася до младия граф. В гърдите й все още тлееше гняв, който сега бе насочен не само към баща й, а и към това красиво конте. Как смееше той все още да я желае след това, което му бе казала? И как смееше той да се забави толкова много, че да я принуждават да тръгне още на следващия ден?