Ана веднага почувства промяната в него, тъй като силното му тяло се напрегна, забеляза руменината, избила по страните му, и как тъмносините му очи отказваха да срещнат нейните. Тя го познаваше прекалено добре. Нейният съпруг бе починал година след жената на Константин. Преди това четиримата бяха близки приятели. Двамата с Константин запазиха приятелството си, а преди осем години станаха още по-близки. Тя го обичаше искрено и дълбоко, но отказваше да се раздели с независимостта си и да се омъжи за него. Това и не беше необходимо, защото живееше в дома му като икономка, домакиня и придружителка на най-малката му дъщеря, когато случаят го изискваше — нещо твърде рядко в тези дни.
Точно в този момент Константин беше самото олицетворение на смущение и неудобство. Това я накара да се обърне към него не по-малко решително от Александра.
— Константин Рубльов, какво си направил?
Без да отговори, той се изтръгна от прегръдката й и се насочи към махагоновия шкаф, където винаги го очакваха гарафи, пълни с любимите му питиета. Докато той пълнеше една голяма чаша с водка, Ана отново се приближи до него. Константин веднага вдигна чашата към устните си.
— Толкова ли е лошо? — попита го тихо. Той кимна едва забележимо.
— Защо не ми налееш и на мен?
— Не! — Константин остави чашата на масата, но пръстите му продължаваха да бъдат сключени около нея. Бе изпил на един дъх половината. — Най-вероятно ще плиснеш питието в лицето ми, след което ще се прицелиш с чашата в главата ми, а нищо чудно след чашата да дойде ред и на гарафата.
Неговото семейство може и да бе предразположено към такива бурни реакции, но тя не беше. Тревогата й обаче се засилваше.
— Кажи ми.
Той все още не смееше да я погледне.
— Намерих съпруг на Александра.
Ана не отговори нищо, тъй като неведнъж бе чувала такива думи. През последните седем години Константин се опитваше да направи точно това. Тогава в какво се криеше срамът и неудобството, които очевидно го измъчваха?
— Съпруг? Но Алекс просто ще го отхвърли, както направи с другите младежи, които й беше избрал.
Но Константин бавно поклати глава.
— Няма да може да го отхвърли? Но как така… — Ана не довърши, а избухна в смях. — Не ми казвай, че точно сега си решил да бъдеш непреклонен. Хайде, скъпи, знаеш много добре, че това изобщо не действа с тази твоя опърничава дъщеря. Ако не си забелязал, тя е по-упорита от теб. Двамата само ще вдигнете страшна врява, след което ще се примириш, както правиш винаги.
Той продължи да клати отрицателно глава, изглеждаше още по-нещастен. Все още не смееше да срещне погледа й. Страните му бяха покрити с руменина. Този човек очевидно бе затънал до гуша в собствената си вина. Този път Ана се изплаши.
— Какво по-точно си направил?
Главата му клюмна ниско на гърдите и тя едва успя да долови отговора му.
— Не оставих на дъщеря си никакъв избор.
Ана махна небрежно с ръка.
— Човек винаги има избор…
— Не и когато е замесена семейната чест, нещо, което Алекс не може да отхвърли с лека ръка. Поне тя ще си мисли, че става дума за семейната чест.
— Какво означава това?
— Пожертвах собствената си чест, почтеност и принципи, моята етика, честност…
— Какво си направил?
Ана никога не повишаваше глас. Тя беше образец на възпитание и въздържание. Дори когато бе ядосана, спокойно отстояваше позицията си, така че опонентът й се чувстваше като истинско чудовище. Това, че тя сега започна да му крещи, накара Константин да се обърне към нея не с изненада, а със страх. Осъзна, че може лесно да я загуби, когато тя научи колко ниско бе паднал в желанието си да осигури на най-малката си дъщеря щастието и удовлетворението, което бяха намерили по-големите й сестри.
Константин изглеждаше толкова нещастен, толкова смазан от чувството за вина и толкова отчаян, че Ана извика тихо, притисна се към него и обви ръце около врата му.
— Не може да е чак толкова ужасно — прошепна в ухото му, надигайки се на пръсти, тъй като той се извисяваше с цяла глава над нея. — Кажи ми.
— Уредих годежа й.
— Годеж?
Не очакваше да чуе това. В представите си вече виждаше какви ли не ужасни неща. Напрежението напусна тялото й и тя се облегна успокоена на гърдите му, като вдигна поглед, за да види лицето му.
— Слава богу — прошепна. — Бях започнала да си мисля, че си убил някого.