Плащаха му двадесет и пет хиляди кредита годишно от Вътрешните планети, за да взима предпазни мерки и му вярваха, че го прави. Той избягваше физически контакт с който и да е човек за повече от пет минути дневно. Не можеше да обитава нито една стая, дори своята собствена, за повече от тридесет минути на ден. При тези задължителни ограничения, които определиха начина му на живот, Дейджинхам изостави изследванията и изгради колоса „Куриери Дейджинхам, Инк“.
Когато Янг Йоувил видя ниския, мъртвоблед мъж с оловносива кожа и мъртвешка усмивка да влиза в Звездната стая, той разбра, че ще претърпи провал. Не беше равностоен противник на тримата мъже, работещи заедно. Надигна се:
— Нося заповед от Адмиралтейството за Фойл — каза той. — Що се касае до Разузнаването, всички преговори с него са завършени. От този момент ние сме във война.
— Капитан Йоувил си тръгва — каза Пристейн на офицера от джонтохраната, който бе въвел Дейджинхам. — Моля преведете го през лабиринта.
Янг Йоувил почака, докато офицерът се приближи към него с поклони. И когато мъжът любезно му посочи вратата, Янг Йоувил се обърна към Пристейн, усмихна му се иронично и шумно изчезна във въздуха.
— Пристейн! — възкликна Бъни, — той джонтира. Значи тази зала не е недостъпна за него. Той…
— Очевидно — каза хладно Пристейн. — Осведомете домоуправителя — заповяда той на озадачения офицер от охраната, — че координатите на Звездната зала вече са разсекретени. Да бъдат променени в срок от двадесет и четири часа. А сега, мистър Дейджинхам…
— Момент — каза Дейджинхам. — Тази заповед от Адмиралтейството…
Без извинения или каквито и да са обяснения той също изчезна. Пристейн повдигна вежди.
— Ето още един, за когото координатите на Звездната стая не са тайна — промърмори той — Но този поне тактично изчака заповедта за смяна на Координатите.
Дейджинхам се появи отново.
— Няма защо да се губи време за преминаването през лабиринти — каза той. — Дадох заповеди във Вашингтон. Ще забавят Йоувил, два часа са гарантирани, възможно е да са три, даже четири.
— А как ще го забаВят? — попита Бъни.
Дейджинхам го удостои с мъртвешката си усмивка:
— Стандартните З.И.С.К. Действията на „Куриери Дейджинхам“ — забава, илюзия, смут, катастрофа. Трябват ни четири часа. По дяволите! Разстроих куклите Ви, Пристейн — роботите внезапно се бяха разлудували, след като силната радиация на Дейджинхам проникна в електронните им системи. — Няма значение, скоро ще си тръгна.
— Фойл? — попита Пристейн.
— Все още нищо — захили се Дейджинхам с мъртвешката си усмивка. — Той наистина е уникален. Опитах върху него всички бидове стандартни наркотици и методики. Нищо. Външно той изглежда като един най-обикновен космонавт. Ако не се обръща внимание на татуировката върху лицето му. Но всъщност е твърд като стомана. Нещо го е завладяло и не може да се освободи.
— Какво го е завладяло? — попита Шефилд.
— Надявам се да открия.
— Как?
— Не питайте! На път съм да пречупя Фойл.
— Къде го държите?
Дейджинхам поклати глава.
— Тази стая не е достатъчно сигурна, за да ви съобщя — и той изчезна.
Джонтира през Цинцинати — Ню Орлеан — Монтерей до Мексико Сити, където се появи в Психиатричното крило на гигантската болница на Обединените земни Университети. „Крило“ едва ли бе подходящо име за тази секция, която заемаше цял град от метрополията, наречена болница. Дейджинхам джонтира на четиридесет и третия етаж на терапевтичното отделение и погледна в изолаторния резервоар, в който Фойл плуваше в безсъзнание. Той насочи погледа си към изискания брадат джентълмен.
— Здравей. Фриц.
— Здравей, Сол.
— По дяволите, самият ръководител на психиатрията се грижи за моя пациент.
— Мисля, че сме Ви длъжници. Сол.
— Ти все още ли мислиш за пясъците на Тайшо, Фриц? Аз вече не. Дали ще облъча твоето крило от болницата с радиацията си?
— Всичко тук е защитено с екрани.
— Готов ли си за мръсната работа?
— Бих желал да зная какво преследваш.
— Информация.
— И за да я получиш, трябва да превърнеш моето терапевтично отделение в инквизиция?
— Такава е идеята.
— Защо не използваш обикновен наркотик?
— Опитах вече. Безполезно. Той не е обикновен човек.