— Черният скок — мърмореше си. — Оливия! Не. Не. Никога. Оливия. Аз…
Почувства ръка, като търсеше неговата.
— Джиз? — изграчи той.
Осъзна, че Сигурд Магсман го беше хванал за ръка и плачеше. Той повдигна момчето. „Боли ме“ — хленчеше Сигурд.
— И мен ме боли, синко.
„Искам да си ида у дома.“
Като държеше момчето в прегръдките си, той се заблъска слепешката в катакомбите.
— Живи трупове — промърмори той. И добави — И аз сред тях.
Намери каменни стъпала, които водеха от дълбините на манастира до повърхността. Влачеше се уморено по стълбите, като усещаше смъртта и опустошението наоколо. Над него блесна ярка светлина и за момент той си помисли, че зората е изгряла. Но после схвана, че манастирът е осветен от изкуствена светлина. Чуваше се тежък тропот от стъпки и команди на нисък глас. На половината път по стъпалата Фойл се спря и се стегна.
— Сигурд — прошепна той, — кои е над нас? Открий.
„Войници“ — отговори детето.
— Войници? Какви войници?
„Командоси“ — набръчканото лице са момчето се проясни „Те идват за мен. За да ме заведат вкъщи при мами. ЕТО МЕ! ЕТО МЕ!“
Телепатичният крясък предизвика викове в помещението над тях. Фойл акселерира и се понесе като мълния по останалата част от стълбите към манастира. Оказа се във вътрешен двор, заобиколен с множество арки, обграждащи зелена морава. В центъра на моравата се издигаше огромен ливански кедър. Постланите с плочки пътеки бяха заети от група командоси и Фойл се оказа лице в лице с равностойни съперници, тъй като само миг, след като видяха петното му да излиза от катакомбите, те също акселерираха и всички бяха при равностойни условия.
Но Фойл притежаваше детето. Да стрелят по него бе изключено. Стиснал Сигурд в прегръдките си, той премина през манастира като бегач през пресечена местност, устремен към целта. Никой не дръзваше да му прегради пътя, защото при петкратното ускорение челното сблъскване между две тела е неминуемо фатално и за двамата. В действителност този главоломен зиг-заг приличаше на петсекундна светкавица.
Фойл се измъкна от вътрешния двор, премина през главната зала на манастира, пресече лабиринта и наближи обществената платформа за джонтиране, разположена отвън, пред главния вход. Там той спря, дезактивира и джонтира до близкия аеродрум, на около половин миля разстояние. И там пламтяха светлини и гъмжеше от командоси. Всички антигравитационни силози бяха заети от кораби на бригадата командоси. Собствената му яхта беше под охрана.
Само една десета от секундата след пристигането му джонтираха и преследвачите. Той се огледа отчаяно наоколо. Беше обграден от половината състав на бригадата командоси, всички акселерирали, всички готови за унищожителна акция, всички равностойни на него или с по-добри способности. Случайности бяха изключени.
Но случайността все пак се намеси. Сателитите на Външните планети внесоха промяна в събитията. Една седмица след унищожителния рейд върху Земята, те удариха Марс.
През нощта ракетите отново се посипаха върху квадранта, по който се сипваше зората. Отново небесата се прерязаха от засичащи снопове светлина и детонации, на хоризонта избухна огромно кълбо, а повърхността се разтресе. Но този път беше различно, тъй като блестяща нова звезда избухна над главите им, като покри нощната част от планетата с ослепителен блясък. Роякът ядрени глави беше пресрещнал малкия сателит на Марс, Фобос, и го бе изпарил.
Объркването, което тази яростна атака причини сред командосите, даде шанс на Фойл. Той отново акселерира и се промуши през тях в яхтата си. Спря пред командната кабина и видя зашеметената охрана, двоумяща се дали да продължи акцията или да реагира на новите обстоятелства. Фойл запрати студеното тяло на Сигурд Магсман нагоре във въздуха. Докато охраната се впусна да го хване, той се гмурна зад нея в командната кабина, затвори се отвътре и се укрепи.
Все още ускорен, без да спре и да провери дали има някой в яхтата, той се хвърли върху пулта, освободи задържащия лост и докато яхтата изплуваше по антигравитационния лъч, включи максималното десеткратно ускорение. Не бе успял да се заключи към пилотското кресло. Ефектът от десеткратното ускорение въоху акселерираното му и неосигурено от креслото тяло беше смразяващ.
Страхотна сила го грабна и го измъкна от пилотското място. Понесе го назад към стената. За ускорените му сетива изглеждаше, като че ли стената се приближава към него. Той протегна двете си ръце напред с длани, насочени към стената, за да се предпази. Огромната мощ. Която го тласкаше назад, избута ръцете му встрани и го притисна към стената, в началото полека, след това по-силно и все по-силно, докато лицето, челюстите, гръдния кош и тялото му се смачкваха в метала на стената.