„БУРУУ ГИАР РУАУУ ДЖАРМАКИНГ?“ — питаше парата. „Аша. Аша-рит-кит-дит-зит-мгит“ — отговаряха бързите сенки.
„Охх. Ахх. Хиии. Тиии. Оооо. Аххх — клокочеше шумно горещината. — Аххх. Мааа. Рааа. Лааааааааа.“
Дори пламъците, които тлееха върху собствените му дрехи, бъбреха на непознат език в ушите му. „МАНТЕРГЕЙСМАН! — дърдореха те — УНВЕРТРАКИНСТЕЙН ГАНЗЕЛСФУРСТИНЛАСТЕНБРУГ!“
Цветът му причиняваше болка — горещо, студено, налягане, усещане за непоносими извисявания и дълбоки гмуркания. за страхотни ускорения и унищожителен натиск:
ЧЕРВЕНИЯТ ЦВЯТ СЕ ЗАГУБИ,
НАХЛУ ЗЕЛЕНА СВЕТЛИНА,
ИНДИГО СЕ ДВИЖЕШЕ ВЪЛНООБРАЗНО С БОЛЕЗНЕНА
СКОРОСТ КАТО ПОТРЪПВАЩА ЗМИЯ.
При докосванията усещаше вкус. Усещанията от дървото бяха остри, с вкус на креда в устата, металът беше солен, камъкът възбуждаше сладникаво-кисело дразнене при докосване с пръсти, а усещането от стъблото пресищаше небцето му като много сладка паста.
Ароматът беше докосване. Горещият камък миришеше меко като кадифе, което галеше бузите му. Пушекът и пепелта бяха грубо-влакнести и дразнеха кожата му с усещане близко до триене от мокър брезент. Разтопеният метал миришеше на тежко сърцебиене, а йонизацията, получила се при взрива на ПирЕ и изпълнила въздуха с озон, имаше аромат, подобен на вода, прецеждаща се през пръстите.
Той не беше нито сляп, нито глух, нито безчувствен, усещаше всичко, но го филтрираше през нервната си система деформирано и изопачено вследствие на шока при сътресението от взрива на ПирЕ. Беше в състояние на синестезия, този рядък случай, при който възприятията получават съобщения от материалния свят и предават тези съобщения на разума, но там чувствените усещания се объркват едно с друго. Така при Фойл звукът се отчиташе като взор, движенията се регистрираха като звук, цветовите усещания ставаха болезнени, допирът се превръщаше във вкус, а миризмата се трансформираше в допир. Той беше не само хванат в капан в лабиринта на огнения пъкъл, той беше залостен в калейдоскопа на собствените си объркани усещания.
Доведен до отчаяние, на кошмарната граница между живота и смъртта, той изостави всички правила и привички в живота си или може би те бяха изтрити от съзнанието му. От индивид, сформирал се при определени условия и въздействия на обкръжаващата среда, той се върна към първичното същество, което жадуваше да се освободи и да оцелее, и тази цел мобилизираше всяка вътрешна сила, която притежаваше. И отново стана чудо, така, както и преди две години. Съвкупната енергия на един цялостен човешки организъм, на всяка клетка, фибра, нерв и мускул се включи и усили този стремеж, тази жажда за живот и Фойл отново джонтира в пространството.
Той премина с фучене по пространствените траектории на изкривената Вселена със скоростта на мисълта, която далеч надвишава скоростта на светлината. Бързината, с която се движеше в пространството, беше толкова невероятна, че оста на времето му се отклони от вертикалната линия, теглена от миналото през настоящето, към бъдещето. С лек удар той премина в новата, почти хоризонтална ос на времето, едно ново пространствено време, движен от чудната способност на човешката мисъл, неограничавана вече от схващания за невъзможност.
Той отново постигна това, което не бяха успели Хелмут Грант, Енцио Дендридж и десетки други експериментатори, защото неговият панически ужас го подтикна да изостави пространствено-временните задръжки, които бяха провалили предишните опити. Той джонтира не някъде, на друго място, а някога, в друго време. Но най-важното бе, че усещането за четвърто измерение, за пълната картина на стрелата на времето и собствената му позиция върху нея, което е даденост за всеки човек, но остава дълбоко скрита от тривиалностите на живота, при Фойл се намираше близко до повърхността. Той джонтира през пространственото време на друго място и по друго време, превръщайки квадратния корен от минус единица, от имагинерно число в реалност чрез един възхитителен акт на човешката мисъл.
Той джонтира.
Намираше се на борда на „Номад“ и се носеше без посока в безкрайното мразовито пространство.
Стоеше пред вратата, която води за никъде.
Студът имаше вкус на лимон, а вакуумът раздираше с остри нокти кожата му.
Слънцето и звездите го разтърсваха до кости в мъчителна маларична треска.
„ГЛОММА ФРЕДНИС КЛОМОХАМАГЕНСИН!“ — ревеше движението в ушите му.
Фигура, обърната с гръб към него, изчезна в края на коридора; фигура с меден съд с провизии през рамо; фигура, която се отблъскваше, плуваше и се гърчеше в безтегловното пространство. Това беше Гъли Фойл.