Пак беше студено, с вкус на лимон, а вакуумът дращеше по кожата му с хищни нокти. Взираше се през люка на сребриста яхта. На заден план изпъкваха очертанията на назъбените лунни планини. През люка той виждаше пулсиращия шум на кръвната и кислородна помпа и чуваше движението на Гъли Фойл към него. Ноктите на вакуума се забиха в гърлото му в задушаваща хватка.
Траекториите на пространството-време го върнаха към настоящето, в подземията на стария Сент Патрик, където бяха минали по-малко от две секунди от началото на неговата безумна борба за живот. Той се понесе към неизвестното още веднъж, като горящо копие.
Озова се в катакомбите Склотски на Марс. Белият хлюв, Линдси Джойс, се гърчеше пред него:
„НЕ! НЕ! НЕ! — крещеше движението й — НЕ МЕ НАРАДВАЙТЕ. НЕ МЕ УБИВАЙТЕ. НЕ, МОЛЯ… МОЛЯ… МОЛЯ…“
Горящият мъж отвори тигровата си уста и се засмя.
— Има болки — каза той. Звукът от гласа изгори очите му.
И И И
М М М
А А А
Б Б Б
О О О
Л Л Л
К К К
И
К К К
Л Л Л
О О О
Б Б Б
А А А
М М М
И И И
— Кой сте вие? — прошепна Фойл.
ККККККККККККККККККККККККККК
ООООООООООООООООООООООООООО
ЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙ
СТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕ
СТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕ
СТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕСТЕ
ВВВВВВВВВВВВВВВВВВВВВВВВВВВ
ИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИ
ЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ
Горящият мъж се намръщи.
— Твърде ярко е — каза той, — по-малко светлина.
Фойл пристъпи крачка напред.
„БЛА… ГАА… ДА… МАУ… ФРА… МИШИНГЛИСТОНВИСТА!“ — ревеше движението.
Горящият мъж стисна ръцете си в агония.
— Много шумно — извика той, — не се движи толкова шумно.
Гърчещото се движение на склотски все още врещеше, умоляваше „НЕ МЕ НАРАНЯВАЙ. НЕ МЕ НАРАНЯВАЙ.“
Горящият мъж се засмя отново.
— Послушай я! Тя пищи. Тя моли. Не иска да умира. Не иска да бъде наранена. Послушай я.
„ОЛИВИЯ ПРИСТЕЙН ДАДЕ ЗАПОВЕДТА. ОЛИВИЯ ПРИСТЕЙН. НЕ АЗ. НЕ МЕ НАРАНЯВАЙ. ОЛИВИЯ ПРИСТЕЙН.“
— Тя казва кой е дал заповедта. Не можеш ли да я чуеш? Слушай с очите си. Тя казва Оливия.
КАКВО? КАКВО? КАКВО?
КАКВО? КАКВО? КАКВО?
КАКВО? КАКВО? КАКВО?
КАКВО? КАКВО? КАКВО?
Шахматният блясък на въпроса на Фойл стана нетърпим.
— Тя казва Оливия. Оливия Пристейн. Оливия Пристейн. Оливия Пристейн. Той джонтира.
Падна обратно в ямата под катедралата Сент Патрик и внезапно неговият смут и отчаяние го докараха до убеждението, че е мъртъв. Това беше края на Гъли Фойл. Това беше вечността и тя съществуваше. Всичко, което виждаше сега, беше миналото, което минаваше пред неговите рушащи се сетива в последния момент преди смъртта. Страданията, които търпеше сега, щяха да бъдат вечни. Беше мъртъв. Знаеше, че е мъртъв.
Отказа да се подчини на вечността.
Хвърли се отново в неизвестното.
Горящият мъж джонтира.
Попадна в искряща мъгла, рояк снежинки като звезди, дъжд от течни диаманти. Усети докосване от крилца на пеперуда, Вкус като от студени перли в устата си.
Обърканите му кръстосани сетива не можеха да му помогнат да разбере къде се намира, но той знаеше, че иска да остане в това „никъде“ завинаги.
„3дравей. Гъли.“
— Коя си ти?
„Робин“
— Робин?
„Бившата Робин Уенсбъри.“
— Бившата?
„Настояща Робин Йоувил.“
— Не разбирам. Мъртъв ли съм?
„Не, Гъли.“
— Къде съм?
„Далече, много далече от Сент Патрик.“
— Но къде?
„Няма време да ти обясня. Гъли. Ти си тук за съвсем малко.“
— Защо?
„Защото още не си се научил да джонтираш през времето и пространството. Трябва да се върнеш обратно и да се научиш.“
— Но аз зная. Трябва да зная. Шефилд каза, че съм джонтирал през пространството до „Номад“… шестстотин хиляди мили.
„Това е било случайност, Гъли, и ти ще го направиш пак, след като се научиш. Но сега не го правиш. Още не знаеш как да се държиш, как да излезеш от настоящето. Затова сега ще паднеш обратно в Сент Патрикл“
— Робин, спомних си, че имам лоши новини за теб. „Зная, Гъли“
— Майка ти и сестрите ти са мъртви, „Отдавна го зная. Гъли.“
— Откога?
„От тридесет години.“
— Това е невъзможно.