— Вие, прасета такива. Всичко, което вършите е да се търкаляте. Дарени сте с всичко, но не го използвате. Чувате ли ме? Имате милиони в себе си, а използвате стотинки. Можете да мислите като гении, а мислите като глупаци. Имате сърца, но сте безсърдечни. Всички вие. Всеки от вас.
Подиграваха му се. Той продължи с истеричната страст на посветения
— Трябва ви война, за да се размърдате. Необходима е бъркотия, за да се замислите. Трябва ви противопоставяне, за да изпъкнете. Останалото бреме мързелувате. Вие, прасета такива. Добре, тогава бъдете проклети! Аз ви призовавам. Загинете или оцелейте, но бъдете велики. Вървете след отишлия си Христос или елате при мен и аз ще ви направя велики. Издъхнете, проклети да сте, или елате и ме намерете, аз съм Гъли Фойл и ще ви направя велики. Ще ви дам света. Ще ви направя хора!
Той джонтира по линиите на пространството и времето до някъде и някога. Пристигна в хаос. Увисна за миг в несигурното настояще и падна обратно в хаоса.
„Мога да успея — мислеше си. — Трябва да успея.“
Джонтира отново и като горящо копие се стрелна от неизвестното към друго неизвестно, и отново попадна в хаоса на парапространството и паравремето. Беше попаднал никъде и се беше загубил.
„Аз вярвам — мислеше той. — Аз имам вяра.“
Отново джонтира и пак пропадна.
„Вяра в какво?“ — питаше се, докато се носеше напосоки.
„Вяра във вярата“ — отговаряше си сам. — „Не е необходимо да имаш нещо, в което да вярваш. Достатъчно е да си представяш, че някъде има нещо, в което си струва да вярваш.“
Той джонтира за последен път и мощта на неговия стремеж към вяра трансформира паранастоящето от негово случайно предназначение в реалност.
НАСТОЯЩЕ: Ригел от Орион, пламтящ в синьо-бяло, на четиристотин и четиридесет светлинни години от Земята, десет хиляди пъти по-ярък от Слънцето, котел от мощна енергия, обикалян от тридесет и седем масивни планети. Фойл висеше премръзнал и задушаващ се в пространството, лице в лице с невероятната съдба, в която вярваше, но и която беше непостижима до сега. Той остана да виси в пространството един ослепителен миг, толкова безпомощен, колкото и удивен, и освен това толкова неочакван, колкото е било първото създание с хриле, изникнало от морето, запреглъщало на брега и ококорило очи, наблюдаващи древната картина на земята.
Той джонтира в пространството, превръщайки паранастоящето в…
НАСТОЯЩЕ: Вега от Лира, звезда от клас А0 на двадесет и шест светлинни години от Земята, блестяща в цвят по-син от Ригел, без планети, но с кръжащ рояк от блестящи комети, оставящи искрящи опашки на синьочерния небесен свод…
И той отново обърна настоящето в настояще: Канопус, жълт като Слънцето, огромен, гърмящ сред тихата пустош на пространството и станал свидетел на нахлуването на създание, което някога е било с хриле. Съществото беше увиснало, преглъщайки на брега на Вселената, по-близо до смъртта, отколкото до живота, по-близо до бъдещето, отколкото до миналото, десет левги зад края на света. То се чудеше на огромните маси прах, метеори и частици, които опасваха Канопус с широк, плосък пояс, наподобяващ пръстените на Сатурн и с ширината на Сатурновата орбита…
НАСТОЯЩЕ: Алдебаран от Телец, чудовищна, червена звезда от двойка звезди, чиито шестнадесет планети описваха високоскоростни елипси около движещите се спираловидно звезди. Фойл се беше втурнал сам през пространството и времето с растяща увереност…
НАСТОЯЩЕ: Антарес, един червен гигант от клас М като Алдебаран, на двеста и петдесет светлинни години от Земята, обикалян от двеста и петдесет планетоида с размерите на Меркурий, с климата на Еден…
И накрая…
НАСТОЯЩЕ: Той беше отново на борда на „Номад“.
Момичето Мойра го намери в инструменталната кабина на борда на „Номад“, свит на кълбо като зародиш, с хлътнали бузи, с очи, горящи от, божествено откровение. Макар астероидът отдавна да беше възстановен и херметизиран, Фойл изпитваше чувство за застрашаваща го опасност, така както е било години преди, при раждането му.
Сега той спеше и медитираше, като обхващаше и асимилираше величието, до което се беше докоснал. Събуди се от мечтателния транс и излезе навън от кабината, като мина покрай Мойра с невиждащи очи, отмествайки момичето, което го гледаше благоговейно, отстъпи назад и падна на колене пред него. Той се луташе през празните проходи и се завърна до утробата — инструменталната кабина. Сгърчи се отново и се забрави.
Тя го докосна веднъж — той не помръдна. Изрече името, изписано на челото му. той не отговори. Тя се обърна и се насочи към вътрешността на астероида, към най-святото място, където властваше Джозеф.