Карл Май
Тигровият мост
1. Квимбо
Една от най-чудноватите фигури, които съм срещал по време на моите пътешествия, е без съмнение Квимбо, кафърът от племето базуто. Той беше мой спътник из Южна Африка [1], подобно на хаджи Халеф Омар, който ме придружаваше из различните страни на Ориента. Колкото и да се различаваха тези двама добряци, за мен те имаха една обща радостна черта, изразяваща се в голямата любов и привързаност, която изпитваха към мен.
Квимбо представляваше една извънредно чудновата, дори комична фигура, особено когато яздеше редом с мен. Като изключим басмяната престилка около слабините му, той ходеше съвсем гол, като натриваше тъмното си силно, мускулесто тяло с мас, която действително предпазваше кожата от досадните ухапвания на насекомите, но за съжаление разпространяваше наоколо такава нетърпима миризма, или по-скоро воня, че ми струваше наистина известни усилия да стоя край него на разстояние по-малко от петдесет стъпки.
Най-забележителното у него беше начинът, по който носеше косата си. От ежедневната употреба на акациева смола и полаганите за нея дългогодишни грижи косата му се беше слепила в компактна маса, като фризурата му бе придобила формата и вида на две наклонени с подметките една към друга пантофи, токовете на които образуваха върха, докато отворите за краката бяха обърнати нагоре и му служеха за склад на най-различни дреболии без всякаква стойност, криещи обаче за него огромно значение. Долната част на ушите му бе толкова разтеглена и удължена от носенето на тежки предмети като украшения по време на неговата младост, че по големина те доста приличаха на ушите на някое нюфаундлендско куче. За да придаде практическа стойност на тази рядка красота, той имаше навик всяка сутрин да ги навива на руло, като поставяше в тези отвърстия двете си кутийки с енфие.
Освен това той носеше на всяка от ноздрите си дебела месингова халка, а около врата си беше поставил, във всеки случай като изобретение на собствения си естетически гений, широк кожен ремък, на който висяха два големи хлопатара; поне един път на ден той имаше навик да ги сваля и излъсква. Тези звънчета дрънчаха при всяко негово движение, което ми беше не само досадно, но можеше да стане и много опасно за двама ни, защото по онова време трябваше да се пазим от неприятели, а този непрекъснат звън бе в състояние отдалече да издаде приближаването ни. Ето защо аз настоях, ако не да махне хлопатарите, поне да извади езичетата им; след продължителна и тежка вътрешна борба той наистина изпълни желанието ми, а това беше едно голямо и необоримо доказателство за привързаността му към мен.
Начинът му на изразяване беше странен като самия него. Той говореше холандски завалено, но доста сносно, обаче така го кичеше със съществуващите в неговия роден език цъкащи и мляскащи звуци, че всичките изречения излизаха от устата му като кълвани от кълвач. А тази уста, колко широка и голяма беше тя! Когато Квимбо говореше бързо, а и ако се смееше при това, белите редици на зъбите му достигаха от едното ухо до другото, лицето му заприличваше по-скоро на маймунско, отколкото на човешко.
Обаче никой не смееше да му го каже, защото беше страшно суетен и се считаше не само за хубав, но и за пръв красавец. Когато говореше за себе си, обикновено се наричаше «хубав, добър, храбър Квимбо». По отношение на красотата си се лъжеше, но беше добър, много добър. А че е храбър, се съмнявах в началото, но по-късно разбрах, че съм го оценил погрешно. Квимбо беше смел и ако бях застрашен от някаква опасност, той рискуваше живота си без колебание. Заобичах го от цялото си сърце и му желаех всичко добро, но за съжаление не можах да направя така, че това пожелание да се сбъдне тъкмо в онзи случай, който беше най-важен за него.
Квимбо беше отдал сърцето си; то принадлежеше на една красива кафърска девойка, която бе намерена в Калахари от някакъв холандски заселник. Той я беше осиновил и нарекъл Митие. Колко пъти съм слушал от устата на Квимбо блажено звучащите думи: «Митие ще негов жена на хубав, добър, храбър Квимбо, защото Квимбо ще жени хубав, млад, богат Митие!». Но той трябваше да разбере, че хубав, добър, храбър човек, дори и да е кафър, не може винаги да има всичко, каквото си пожелае; Митие стана жена на един млад холандски заселник и Квимбо бе принуден да се откаже от нея. Дали щеше да го преживее или не, не можах да изчакам да разбера, защото трябваше да отпътувам. Когато се сбогувах с него, той стоеше разплакан, или по-скоро ухилен пред мен, като че ли не знаеше какво да прави от любов и любовна мъка. Но, изглежда, че тогава му дойде една добра идея: той посегна към дясното си навито на руло ухо, измъкна от него кутийката с енфие, подаде ми я и с едно безкрайно благоразположено озъбване ми каза:
1
Кафърът Квимбо е един от главните герои в романа «По непознати пътеки» на Карл Май. Б. пр.