— Странно, че искат да отидат на Тилангдшонг — ми каза Рафли.
— И то при китаеца — съгласих се аз с него. — Това ме навежда на една мисъл, която е твърде натрапчива.
— Каква е тя, Чарли?
— Те го познават; той е престъпник, а и те не са нещо друго. Ще търсят от него помощ и подкрепа; вероятно ще станат пирати. Да не би това да му е занаятът — да вербува избягали престъпници за пирати за джонките си?
— Твърде е възможно, защото на тези негодници им е безразлично какво ще правят след това, стига само да си възвърнат свободата.
— Ако това е така, тогава сигурно китаецът е известен в колонията на престъпниците като онзи човек, към когото трябва да се обърнат в случай на бягство.
— Вероятно. Я веднага да ги попитам.
— Чакай! — възпрях го аз, когато поиска бързо да се отдалечи. — Това ще е грешка, защото те и без това няма да ти дадат никакви обяснения.
— Охо! Ще заповядам да ги бият, докато проговорят.
— Защо е необходима такава жестокост, щом можем да постигнем целта си по по-лесен и по-човечен начин?
— Какъв по-човечен начин имаш пред вид, Чарли?
— Ще ги подслушам.
— Pshaw! Да, обичаш да подслушваш. Но имай пред вид, че тук не се намираш нито в девствена гора, нито в прерия!
— Виждаш ли двамата нехранимайковци до комина? Така им се иска да си поговорят за това, което им предстои! Не мислиш ли така, сър?
— Разбира се! Ясно личи, че мълчанието им тежи.
— Обаче те не могат да разговарят тайно, защото при тях стои на стража Калади. Вярно, че преди, когато забеляза лодките, той прояви съчувствие към тях, но тъй като сега са наши пленници, сигурно ще бди добре над тях. Накарай да ги свалят в трюма и да ги вържат. Щом останат там сами, веднага ще започнат да разговарят.
— Да, това може да се очаква. И тогава, като заговорят, искаш да ги подслушаш?
— Да. Нареди да ги оставят зад резервоарите! Ще сляза долу преди тях, без да ме забележат, и ще се скрия между цистерните. Разбира се от само себе си, че не бива да има никаква светлина.
— А няма ли да е по-добре да изпратим долу Калади за тази цел?
— Мислиш, че ще ги разбира по-добре от мен?
— Така ми се струва.
— Не се касае само за това, да бъдат разбрани вярно, но и да се направят верните изводи от чутото.
— Хмм! Йес! А затова Калади, изглежда, няма да има необходимото умение. По-добре е ти да слезеш долу. Тръгвай! Веднага идваме с тях. Наистина съм любопитен дали ще ти се удаде да научиш нещо.
Двамата пленници стояха близо до комина и ни наблюдаваха. Лордът отиде при тях и ги подложи привидно на разпит, като по този начин отвлече вниманието им върху себе си. При това той застана така, че те промениха положението си и ми обърнаха гръб. Сега аз получих възможност да изчезна в най-близкия люк, без да бъда забелязан от тях. Слязох при големите цистерни, където се съхраняваше водата, легнах на пода и се проврях между две от тях така, че бегълците не можаха да ме видят при идването си. След няколко минути те дойдоха, водени от няколко моряци. И лордът беше с тях. Нареди да ги вържат здраво до резервоарите и после се изкачи с моряците на палубата. Около мен беше абсолютно тъмно. Още докато стъпалата на стълбата скърцаха под тежките стъпки на моряците, поради което не можеше да бъда чут, аз продължих да се промъквам напред, докато главата ми се озова толкова близо до пленниците, че можех да разбирам думите им даже при съвсем тихо говорене. Най-важното сега беше на какъв език щяха да разговарят.
В това отношение щастието бе благосклонно към мен, защото започнаха да говорят на онова смесено наречие на ласкарите [22], което се владее от всеки местен моряк и може да се сравни с lingua franca от средиземноморските пристанища. Разбирах почти всяка дума.
— Дали сме сами тук? — попита тихо един от тях.
— Никой няма — отвърна другият по-високо.
— Сигурен ли си?
— Да. Огледах всички ъгли, докато фенерът беше тук.
— И аз, и не видях никого, освен онези хора, които ни доведоха и пак се качиха на палубата.
— Значи можем да поговорим. Никой няма да ни чуе.
— Каква ли полза? С приказки няма да се освободим.