— Мил добър минхер [2] иска ходи дома; Квимбо плач много голям сълзи, защото Квимбо не мож дойде с минхер. Но Квимбо даде та кутийка минхер, за да минхер помни много добър, беден, хубав, храбър Квимбо!
Разбира се, че взех кутийката, за да не го огорча. Бях убеден, че никога няма да видя вече ухото, в което тя беше стояла. Въпреки това имах удоволствието да срещна отново не само дясното ухо, но и лявото заедно с целия Квимбо и то не в земите на Бурите [3], кафрите и хотентотите, а … къде? …
2. Призракът на пиратската джонка [4]
Като разказах как докарахме «Хайанг-дзе» в Поен дьо Гал и предадохме пленниците на околийския съдия, как бяхме посетени от губернатора на Коломбо и после присъствувахме на сватбата на Калади и Молама [5]; аз изпуснах умишлено един епизод, който ще бъде споменат сега.
От само себе си се разбира, че екипажът на джонката «Хайанг-дзе» трябваше да бъде наказан по най-строг начин. Въпросът беше, по законите на чие право щеше да стане това. В Цейлон в общи линии и за европейци, и за местни жители е валидно старохоландското право, но все пак за тамулите [6] съществува отделен кодекс, наречен Тесавалами, а пък в Канци е валидно освен това и специално, местно право. Английските закони се прилагаха само при търговски и мореплавателски въпроси. Трябваше ли похитителите на момичета да бъдат съдени по английските или старохоландските закони? Този въпрос беше важен за чиновниците, но не за мене или Рафли [7], не се интересувахме от това. Съдията не можа да вземе решение; трябваше да изчака завръщането на губернатора и да се погрижи дотогава затворниците да не успеят да избягат. Той ни посети още преди да се стъмни съвсем в хотел Мадрас, за да попита Рафли къде смята за най-сигурно да ги държат затворени. Той самият мислел, че е най-добре да ги оставят на джонката, като ги пазят там добре. Рафли нямаше какво да отговори на това, но счете, че е съвсем естествено чиновникът да се обърне към него; той се извъртя към мен и каза:
— Чарли!
— Сър! — отвърнах аз в неговия стил.
— Какво ще кажеш по този въпрос?
— Нищо.
— Хмм. Но все пак трябва да имаш някакво мнение!
— В случай че познавам местните затвори.
— Няма да струват кой знае колко!
— Тогава наистина е уместно да оставят негодниците на кораба, разбира се, под най-строга охрана.
— Well [8], и аз мисля така. Значи това вече е решено.
Съдията стана, направи дълбок поклон и се отдалечи, след като ни покани на вечеря у дома си. Англичанинът направи една от своите иронични физиономии и попита:
— Какво ще кажеш за този човек, Чарли?
— Счита те за по-важна личност, отколкото самия себе си.
— Така бих го посъветвал и аз! Или ти си на друго мнение?
— Мнението ми за тебе е точно такова, каквото е и твоето за мен.
— Добре казано, много добре! Дано говориш така умно и след като чуеш какво искам да ти предложа.
— Тогава нека го чуем, сър!
— Оттук се каниш да се отправиш към Суец и после се завръщаш у дома, нали?
— Не, тръгвам за Бомбай.
— Няма да го бъде!
— А?
— Изобщо няма да го бъде! Идвам оттам и не ми се връща пак там толкова бързо. Какво ще търсиш в онзи град без мен?
— Онова, което търся навсякъде.
— Вярно! Значи ти е все едно дали ще видиш Бомбай или не.
— Моят план за пътуване ме насочва натам.
— План за пътуване! И изобщо план! Кой разумен човек крои планове! И при това такива! Приеми нещата направо, каквито са! Такъв чудак като тебе още не съм виждал. Целият си изтъкан от капризи и недостатъци и въпреки това човек не може да не те обича, все едно дали иска или не. Но още не те пускам да си заминеш.
— Мислиш ли, че ще можеш да ме задържиш?
— Йес.
— С какво?
— Хмм! Да се обзаложим ли?
— Не, не се обзалагам.
— Глупости! Почакай, докато ти кажа какъв облог имам пред вид! Залагам сто английски лири, че ще останеш при мен. Кажи сега, първо, какво залагаш срещу това!
— Нищо.
— Ужасен човек! Сигурно щях да спечеля този облог! Искаш ли да дойдеш с мен, Чарли?
— Къде?
Той сведе бързо глава, така че пенснето му се плъзна до върха на носа и като ми хвърли подмамваш поглед над стъклата, изговори само една дума, но с голямо наблягаме: — Ябадиу!