— Не, но сега можем да обмислим дали имаме някакъв път към свободата.
— Няма такъв път, загубени сме.
— Аз все още се надявам.
— Наистина ли? — разнесе се бързият въпрос.
— Да. Тези английски кучета сигурно ще ни откарат на Каморта, за да ни оставят там. Вероятно ще пристигнем, когато вече се е смрачило. Ще скочим през борда и ще се спасим с плуване.
— С плуване ли? С тези ремъци?
— Ремъци! — каза първият с презрително съскащ смях. — Е да, ако бяха от желязо! Но това са само ремъци, а ти познаваш зъбите ми. Ще прегризя твоите ремъци, а ти ще развържеш моите.
— Да, става. Ще скочим зад борда! Но… — той добави с не толкова сигурен тон: — … забравихме веригата на моите крака; ще ми пречи да плувам.
— Ще ти помагам. В тъмнината сигурно ще се доберем до брега, където ще намерим лодки, колкото си искаме. После ще започнем да гребем в нощта към Тилангдшонг. Достигнем ли този остров, сме спасени, понеже Та-ки ще ни скрие така, че никой преследвач няма да може да ни намери.
— Нима има толкова добри скривалища?
— Да. Никога досега не е бил откриван някой беглец на Тилангдшонг.
— А после? Какво ще стане после с нас?
— Вече ти казах. Ще станем пирати.
— Но аз никога не съм бил моряк.
— Няма значение, това се научава. Та-ки спасява бегълците само при условие, че станат пирати. Или се боиш от това?
— Глупости! Искам да имам свобода; за нея ще направя всичко, каквото поискат от мен. Но знаеш ли със сигурност къде на острова ще можем да се срещнем с Та-ки?
— Да, при трите различно високи бамбукови пръта. Жителите на Никобарските острови имат обичая да обозначават с дълги бамбукови пръти местата, където може да спре лодка до брега; на върха на тези пръти се поставят кичурчета сухи палмови листа. Тези пръти могат често да са различни по брой, но на дължина едва ли. В това отношение Та-ки е направил изключение, за да могат хората да разпознават по-лесно неговия пристан за лодки. Намира се в източната част на Тилангдшонг. Като гребем в тази посока и забележим между коралите три бамбукови пръта с различна височина, значи това е мястото, където трябва да спрем. А сега да не говорим повече, а да действуваме. Ремъците са здрави и ще минат часове, докато успея да ги прегризя.
От тези думи заключих, че вече няма какво повече да науча, и бавно се заизмъквах назад между резервоарите. След това се промъкнах до стълбата и внимателно изпълзях нагоре. Щом ме видя, Рафли ме посрещна с любопитство.
— Е, как мина? Имаше ли щастието да чуеш нещо?
— Да.
— Какво?
— Я ми кажи преди това, сър Джон, имаш ли железни окови?
— Йес. Понякога човек е принуден по време на пътешествие да сменя екипажа си, а синковците, между които може да избира в тези райони, често не струват пет пари. Всеки капитан, който е принуден да се разправя с ласкари, разполага с железни окови.
— Тогава оковете двамата пленници! Канят се да прегризят ремъците си.
— Ха! Наистина такива типове имат зъби направо като кама. Но ще ги попревържа с нещо, което сигурно няма да могат да прегризат.
След като бяха донесени железните халки за ръце и крака, Квимбо бързо ги грабна и каза с усмивка, която стигаше от лявото му ухо до дясното:
— Даде желязо на добър, хубав, храбър Квимбо! Квимбо направи така здраво желязо, че разбойник изкърти зъби и не свободен!
След като слязохме долу, за да сменим ремъците с железните окови, двамата негодници ни посрещнаха с искрящи от ярост погледи. Тикнах под носовете им наполовина прегризаните ремъци и се обърнах към онзи, който се беше хвалил със зъбите си:
— Известни ми са зъбите ти, известни ми са и вашите мисли и планове. Днес вечерта се каните да скочите в морето.
— Не можем и да помислим за това! — извика ми гневно един от тях.
— О, дори сте си помислили и други неща! Искате да доплувате до брега на Каморта и да откраднете лодка, за да се отправите към Тилангдшонг.
— При кого ли? — подигра се той.
— При Та-ки.
— При. Та-ки ли? Откъде знаеш това?
— Знам, че ще ви помогне да станете и пирати. Ще ви предадем на остров Каморта, но преди това ще имате добрината да ми заемете ризите си.
Двамата мълчаха. Но затова пък лордът ме попита учуден:
— Да ти дадат тези ризи? Сериозно ли говориш?
— Да.
— А за кого ти трябват?
— За мене и Калади.
— Да не би да ги облечете?
— Да.
— Не знаеш какво говориш, Чарли! Кой джентълмен облича такава риза… бррррр!
— Джентълменът, който има намерение да залови някой си Та-ки.
Сега той остави пенснето си да се плъзне до върха на носа му, изгледа ме втренчено над стъклата и бавно повтори: