— Дали този не е китаецът? — попита Калади.
— Много е вероятно — отвърнах аз. — Той забеляза, че се насочваме към източното крайбрежие и сигурно е предположил, че сме бегълци. И сега бърза, за да ни посрещне при трите пръта.
— Личи си, че е великан. Дали ще се наложи да се бием с него?
— Вероятно не, поне ти не. Не се тревожи!
В случай на сбиване не притежавах друго оръжие освен моя ловджийски нож, който бях затъкнал под въжето от лико, служещо ми като колан. Не биваше да нося никакво друго оръжие.
Скоро излязохме от благоприятното течение и трябваше да гребем; това забави пътуването ни значително, така че Та-ки можеше да ни изпревари по сушата. Сега вече източният бряг се простираше откъм дясната ни страна и ние повишихме вниманието си. Най-после забелязахме три пръта с различна височина, които стърчаха от водата близо до брега. На сушата се намираше наколно жилище, край което бяха застанали двама мъже. Те ни наблюдаваха. Единият от тях бе с обикновени размери, другият имаше висока и широкоплещеста фигура.
— Китаецът и старият никобарец, на когото уж принадлежи колибата — казах аз, — да насочим лодките към тях!
Това никак не беше трудно, тъй като бе настъпило времето на прилива, който ни тласкаше към брега. Двамата мъже навлязоха във водата да ни посрещнат и задържат лодките ни, щом се докоснеха до дъното. Калади изскочи бързо, аз излязох по-бавно, понеже веригата ми пречеше.
Китаецът бе наистина цял Голиат с грубо издялани черти на лицето и мустаци, които се спускаха като тънки нишки чак до гърдите му. Поздравихме го, като че ли се намирахме в боязлива несигурност. Той ни оглежда кратко време, хвана ни за ръцете и ни издърпа на сушата.
— Аз съм Та-ки. Идвате при мен?
— Да. Закриляй ни! — помолих го аз.
— С удоволствие, понеже виждам, че сте избягали от Змийския остров, откъдето идват най-добрите ни хора. Откога сте тръгнали?
— От вчера рано сутринта.
— Преследват ли ви?
— Не.
— Видя ли ви някой.
— Не.
— Това е добре, така няма нужда да ви скривам веднага. Елате!
Старият туземец влезе в колибата си, но Та-ки ни поведе покрай нея нагоре към стръмния бряг, а после навътре в джунглата. Спря се на едно място, където земята бе покрита гъсто като с килим от растението пасифлора, повдигна преплетената маса нагоре и ни заповяда да го последваме. Забелязахме стъпала и слязохме по тях. Озовахме се в четириъгълна дълбока яма, разделена в няколко помещения от бамбукови стени. На местата, където над нас нямаше таван, през сплетената пасифлора проникваше слаба светлина, която ни позволи да разпознаем, че стените на ямата са облечени с мидени черупки. Вследствие на това помещенията бяха много по-сухи, отколкото би било иначе при тукашния климат.
Та-ки изчезна в едно от задните помещения и ни донесе дрехи, които трябваше да облечем вместо ризите. След това взе железен гаечен ключ и ме освободи с негова помощ от веригата. Изглежда, той се беше приготвил за всичко. Едва сега ни попита за нашите имена и минало.
Калади се представи за сипай, който бил заточен заради убийство. Аз бях собственик на арабски платноход, бях търгувал с роби, при което бях пипнат и откаран на Андаманските острови. Китаецът ни повярва всяка дума, даде ни да ядем, дори ни донесе шише ром. Докато се наслаждавахме на рома, той ни описа радостите на пиратския живот. Не ни попита за нашите намерения или желания, а изглежда вярваше непоклатимо, че ще се посветим с негова помощ на тази хубава професия.
— Особено ти можеш да стигнеш много надалеч — каза ми той. — Заповядвал си на арабски платноход, значи си моряк и умееш самостоятелно да управляваш кораб. Няма да мине много време и Линг-тао ще ти даде някоя джонка.
— Линг-тао? Кой е той? — попитах аз.
— Нашият адмирал и върховен повелител.
— Самият той излиза ли с кораби в морето?
— Вече не. Сега живее при Ху-Киао.
— Аха! Ето ти на името Ху-Киао, Тигровият мост! А сега веднага да му задам още един въпрос. Докато го изговарях, трябваше да си придам равнодушен вид:
— Ху-Киао? Какво е това място? Къде се намира този Тигров мост?
Наведох погледа си в очакване. Дали щях да получа този толкова важен за мен отговор?
— Намира се срещу острова Мансилар в залива Тапанули.
Слава богу. Имах щастие! Въпреки радостта си продължих спокойно да се осведомявам: