— Залива Тапанули? Не е ли разположен по югозападното крайбрежие на Суматра?
— Да. Виждам, че си добър моряк. Твоята щастлива съдба те е довела при нас. Щом Хайанг-дзе хвърли тук котва на връщане, ще ви закара двамата при Тигровия мост, където ще получите назначение от великия Линг-тао.
— Хайанг-дзе ли? — попитах аз, като се престорих на изненадан.
— Да.
— Китайската джонка, която наричаха «Похитителят»? Нея ли имаш пред вид?
— Да.
— Тя няма да се върне.
— Няма ли? Защо?
— Била е пленена от англичаните, а целият екипаж заедно с капитана е бил избесен по реите.
— Къде? — попита Та-ки, като втренчи в мен ужасения си поглед.
— В Поен дьо Гал на Цейлон.
— Там се канеше да отиде, да, там! Вярно ли е каквото казваш, вярно ли е?
Той беше скочил на крака и като че ли искрящите му очи се канеха да ме погълнат.
— Вярно е. Видях го със собствените си очи — отвърнах аз.
— Ти? Струва ми се, че си бил на Андаманите, на Змийския остров.
— Само два дни. После, вчера, избягахме. От Поен дьо Гал ме откараха на Андаманите; но там видях и чух всичко!
— Големи ли бяха военните кораби, които заловиха Хайанг-дзе?
— Не, това беше малка яхта с парна машина, която е собственост на един английски лорд.
Разказах му всичко, както се беше случило. Яростта на китаеца нарастваше от минута на минута; той проклинаше като умопобъркан. Гневът му беше особено голям, защото великият похитител беше победен от малък частен кораб.
— И всички ли са избити, всички? — попита той, като трепереше от възбуждение.
— Всички с изключение на един кафър, който се казва Квимбо. На него му подариха живота.
— Квимбо, побърканият чернокож! Това е вярно, сега вече няма никакво съмнение, че наистина е била джонката «Хайанг-дзе». Да ми паднеше тук този английски лорд! Да хвърлеше тази яхта веднъж тук котва!
— Какво би направил тогава?
— Щях да си отмъстя, страшно да си отмъстя!
— Но ти си сам. Какво можеш да сториш срещу екипажа на един кораб?
— Сам ли? — подигра се той. — Остани само един ден тук и ще забележиш, че не съм толкова самотен. Само трябва да…
Той беше прекъснат. Дойде старият никобарец, чиято колиба се намираше край брега, повдигна завесата от растения и извика надолу:
— Та-ки, излез! Вижда се малък параход, който заобикаля острова!
Китаецът се изкачи бързо нагоре и нямаше нищо против да го последваме и ние. Затичахме се през джунглата към брега. На края на гъсталака аз се спрях, извиках изненадано и посочих към яхтата:
— Погледни кораба, Та-ки! Познавам го. Това е англичанинът, който плени Хайанг-дзе.
Той се стъписа и ме изгледа с искрящите си очи.
— Истина ли е? Не се ли лъжеш?
— Съвсем сигурен съм. Никога няма да забравя тази яхта.
Той отправи погледа си към кораба и като стоеше неподвижно, наблюдаваше известно време хода му мълчаливо. После между скърцащите му зъби се разнесе:
— Да имах някой човек, който да може да управлява този кораб! О, тогава, тогава, тогава!
— Какво би направил тогава? — попитах го аз.
— Бих удушил всички хора, които се намират на него, и щях да го откарам на Линг-тао при Тигровия мост. Такъв кораб би могъл да ни свърши добра работа.
— Плени го тогава, ако можеш! Аз умея да се справям с такива машини.
— Ти, ти, наистина ли? — попита той почти възторжено.
— Да.
— Би ли могъл да откараш тази яхта до Тигровия мост?
— С лекота.
— Тогава елате! Той заобикаля острова и ми се струва, че ще спре при моя нос. С хитрост ще го накарам да остане там и през нощта на котва. Щом се стъмни, ще събера всички мои хора и ще се качим на борда.
Той се забърза към северозападния нос и ние го последвахме. Колибите, които се намираха там, бяха пълни с големи запаси от плодове и най-различни стоки за търговия и размяна. След известно време яхтата се зададе покрай западното крайбрежие и хвърли котва при носа.
— Корабът остава! — тържествуваше китаецът. — Ще тръгна към него с една лодка, за да им предложа плодове.
— Тогава вземи и мен! — подканих го аз.
— Тебе ли? Какво ще търсиш там?
— Трябва да огледам кораба. Трябва да видя и машината, за да разбера дали е от онези, с които умея да боравя.
— Тогава ела! Това английско куче вероятно ще ни разреши да се качим на борда.
В една лодка бяха отнесени два коша с плодове. След това се качихме в нея и загребахме срещу прилива към яхтата. Щом се приближихме дотолкова, че можехме да се чуваме, лордът се наведе през релинга и извика: