— Не, но вече мислих по този въпрос. На Каморта ще натоваря голямо количество дърва. Там има достатъчно затворници, които ще свършат тази работа.
Сега котвата бе вдигната и заобикаляйки северозападния край на острова, яхтата се отправи на юг. През това време забелязахме, че Та-ки дойде на себе си. Главата го болеше и той понечи да я хване с ръце, което не му се удаде, защото беше вързан.
Това го накара да се съвземе окончателно. Нададе гневен вик и неспокойният му поглед зашари между мен и лорда.
— Подлец, предател! — извика ми той, като скърцаше със зъби. — Взех те под закрилата си, а в замяна ти ме предаде най-подло.
— Лъжеш се — усмихнах се аз. — Дойдох при теб не за да търся закрилата ти, защото не съм избягал престъпник.
— А какъв си?
— Аз съм от хората на тази яхта и присъствувах, когато беше пленена джонката Хайанг-дзе. Капитанът й заедно с всички свои хора бе наказан. Ти също ще си получиш заслуженото и ние трябва да потърсим само още Линг-тао при Тигровия мост. Не знаехме къде се намира и затова дойдохме при теб, да изкопчим тайната.
Той изпусна едно проклятие и затвори очи.
Когато тръгнахме с Та-ки към яхтата, Калади беше останал на брега, но щом видя, че китаецът беше повален, той веднага пристигна с друга лодка. По мое предложение тези две лодки бяха вдигнати на борда, защото ми мина мисълта, че по-късно може би щяха да ни дотрябват.
След като отново хвърлихме котва пред Каморта, лордът даде сигнала, че желаем да разговаряме с коменданта. Той дойде и се зарадва на успеха ни. След като записа разговора ми с Та-ки, обеща да ни изпрати толкова дърва, колкото можехме да натоварим, и се върна с лодката на сушата заедно с пленника. Скоро след това ни бе докаран обещаният горивен материал и то в такова количество, че измина половината нощ, преди да бъде натоварен на борда. Беше повече от достатъчен, за да поддържа огъня под котлите до Суматра. Щом започна да се разсъмва, ние излязохме от пристанището на Каморта и се отправихме към загадъчния Тигров мост.
7. В залива Тапанули
И така Ху-Киао трябваше да се търси в залива Тапанули. Ако не бях убеден, че китаецът ми беше казал истината, положително щях да се объркам, и то защото този залив предлага най-големите и сигурни места за хвърляне на котва, поради което тук цареше такова голямо оживление, че съществуването на тайно свърталище на пиратите ми се струваше невероятно. Въпреки това убеждението ми беше непоклатимо. Но затова пък у лорда се бяха породили съмнения. Те нарастваха все повече с приближаването към нашата цел и когато най-сетне отляво се появи Пуло си Малу и скоро завихме наляво към залива Тапанули, той огледа корабите с различна големина, които оживяваха водите наоколо, и ме попита замислено:
— Чарли, да се обзаложим ли?
— За какво?
— Че ще се върнем, без да сме свършили нищо. Убеден съм в това.
— А аз казвам, че ще постигнем целта си сигурно.
— Уел. Тогава ще се обзаложим ли?
— Да.
Това беше първият път, когато казвах «да». Той подскочи във въздуха, втренчи учудения си поглед в мен, пенснето му се плъзна до върха на носа и той извика:
— Наистина ли? Наистина искаш да се обзаложиш?
— Да.
— Това е някакво невероятно голямо чудо! Но аз му се радвам, защото сега мога да се надявам, че все пак с времето от тебе може да излезе истински джентълмен. И така аз твърдя, че дойдохме дотук напразно. А ти?
— Аз твърдя, че ще изпълним намеренията си.
— По колко ще заложим?
— Ти какво ще кажеш?
— Сто английски лири.
— Много малко.
— Какво? Как? Много малко? А ти на колко искаш?
— На хиляда …
— Хи … хи … хи …
Той можа да произнесе само тази единствена сричка, а очите му се разшириха едва ли не повече от устата. Толкова непонятно нещо едва ли му се беше случвало през живота.
— Да, хиляда лири — кимнах аз с такова изражение, като че ли ставаше въпрос за монета от три или пет марки.
— Но да не си откачил, Чарли?
— Не, знам много добре какво казвам.
— Хиляда лири! За теб това не е дреболия.
— Наистина не е.
Този иначе толкова пестелив и предпазлив човек иска да заложи хиляда лири. Направо нищо не разбирам! Имаш ли толкова у себе си?
— Не.
— Нямаш? Боже мили! А искаш да заложиш тази сума?
— Разбира се.
— А как ще стане това?
— Ще ми заемеш хиляда лири.
— Ще ти заема … заема … заема …
Той отново прекъсна изречението си и ме загледа като някаква неразгадаема загадка. Аз обаче му обясних с лекомислен тон: