— Сър Джон! — прекъснах го аз. Положението беше деликатно, не биваше да го засегна. — Сър Джон, ще разрешиш ли на един твой приятел да те помоли нещо?
— На какъв приятел?
— На мен! Моля те, да приемеш един подарък от мен. Искам да ти подаря като знак на почит за вярната ни бойна дружба в борбата срещу похитителите тази лула. Ще я приемеш ли?
Сега лицето му грейна като слънцето в ясно утро.
— Чарли! Ти си … ти си …
— Приемаш ли я?
— Йес! От тебе я приемам! А ти наистина си най-съвършеният джентълмен от Лондон до Капщад и от Бирма до Сан Франциско, макар че…
— … макар че спечелих първия си облог в живота срещу лорд Рафли.
Паданг, най-големият град на западното крайбрежие, е благоустроено красиво селище с оживено мореплаване и значително развита търговия, тъй като големият износ на разнообразни стоки от западната половина на Суматра се осъществява чрез този град. Паданг имаше още по онова време над двадесет хиляди жители и при това толкова добро правораздаване, че не можехме да се съмняваме в наказанието на китаеца и неговата банда.
От дълго време властите преследвали пиратите, но всичките им усилия оставали напразни. Сега човек може да си представи колко добре дошли бяхме, когато предадохме на правосъдието нашите почтени пътници от трюма. Съдебното следствие започна още на следващия ден, при което бяхме разпитани като свидетели. Отнасяха се към нас извънредно любезно, а когато минхер Бонтверкер съобщи сумата, която му е била ограбена, веднага проявиха готовност да му бъде възстановена от имуществото на двамата братя, което сега се намираше в ръцете на властите. Разбира се, че и Хи-сен, братът на китаеца, беше арестуван.
За щастие сумата, отнета от Бонтверкер по време на нападението, беше само малка част от онова, което бе наследил от брат си в Тйелатяп. По-голямата част от нея беше тръгнала по по-сигурен път.
В Паданг останахме две седмици, след което закарахме Бонтверкер до Коломбо, откъдето той щеше да изчака друг удобен случай, за да стигне до Капщад. Тъй като беше решил да задържи при себе си своя верен Квимбо завинаги, кафърът се видя принуден да се сбогува с нас. Това бе сторено по неговия развеселяващ начин, но този път той не можа да предизвика усмивките ни. На мене ми подаде ръка последен:
— Помни още мил, добър Германия, как намери хубав, храбър Квимбо долу в пясък на кораб? — попита ме той.
— Много добре си спомням — отвърнах му аз, — нали те мислеха за призрак.
— О, Квимбо не призрак, а Квимбо съм хубав, храбър Квимбо. Но ако добър Германия не намери Квимбо в джонка, Квимбо бил също обесен като пират, макар съм невинен. Затова Квимбо никога забравя негов минхер Германия и сега каже един въпрос.
— Е, какво ще питаш?
— Ако някога Квимбо дойде път до Германия, може той там посети свой добър минхер?
— Естествено! Много бих се радвал, ако дойдеш някога!
— Тогава хубав, храбър Квимбо дойда много сигурно. Но първо направя един съвсем много хубав прическа коса. Съм в Германия също млад хубав момиче, което казва Митие?
— Да, там има много млади момичета, които носят това име.
— О, тогава Квимбо направя свой прическа тъй чудесна, та около него ще събере много сто Митие наведнъж.
Устата му се разтегли от удоволствие от едното ухо до другото и той ми разтърси още веднъж ръцете, като ме увери съвсем сериозно:
— Ако минхер Германия запази там за Квимбо много Митие, тогава идва хубав, храбър Квимбо съвсем сигурно, да, съвсем сигурно!
Но за съжаление славният кафър не се е появил още и до ден-днешен и «събирането» на многото «млад, хубав момиче Митие» все още не е могло да се състои.
Може би година по-късно лордът ми изпрати два стари вестника, а именно един брой от излизащия в Сорабая «Бинг-танг-тимор» и един брой от печатания в Паданг «Суматра-кърънт». И двата вестника разказваха за пленяването на китаеца Линг-тао при Тигровия мост, като добавяха после и останалото. Властите бяха успели да разберат, че освен Хай-лнг-дзе имало още две джонки, които са се занимавали с пиратство за сметка на хитрия китаец и съдружниците му и бяха започнали да ги преследват усърдно. И двете джонки се отправили към залива Тапанули, но били посрещнати така, че не се измъкнал нито един човек от екипажите им. После били избесени по реите толкова много пирати, че след това по тези места рядко някой се е оплаквал от несигурност в корабоплаването.