— Не.
— Не? Но това може да е бил само някой от пленниците, понеже на борда няма други хора освен войниците и пленниците.
— Не е бил от тях. Всички са така здраво вързани и оковани, че никой не може да се освободи. Било е съвсем друго същество; бил е някой дух.
Гласът му беше толкова убедителен, че Рафли отново поклати глава и се обърна към мен:
— Чарли!
— Сър!
— Има ли духове?
— Да.
— А призраци?
— Не. Кой твърди, че е видял тази нощ призрак? — този въпрос беше отправен към съдията.
— Пазачите — отвърна той.
— Един от тях или неколцина?
— Всички. Съобщи ми го лейтенантът преди малко. Доведох го тук. Той чака отвън и ако искате, може да ни разкаже всичко.
Станах и доведох човека в стаята. Той съвсем нямаше вид на страхливец, но хора от неговия произход са под силното влияние на най-страшно суеверие още от деца. Накарахме го да разказва.
Както е известно, по всички земни краища и при всички народи полунощ е часът на призраците и наистина било в полунощ, когато над джонката изведнъж се извил силен вятър и се появил призракът.
— Откъде дойде? — попитах аз.
— Не видяхме това, той се появи.
— Колко време го наблюдавахте?
— Само няколко минути.
— Къде отиде?
— Не видяхме, изчезна.
— Как изглеждаше?
— Страшно! Сърцата ни изтръпнаха!
— Страшно! Какво искаш да кажеш? Опиши ми го по-добре, по-подробно!
— Не мога! Та кой може да опише призрак!
— Приличаше ли на животно?
— Не.
— А на човек?
— Не.
— На кое същество или на какъв предмет приличаше?
— На нищо не приличаше.
Това бяха всичките сведения, които получих. Не можах да узная нищо повече. Попитах все пак от предпазливост отново:
— Не липсва ли днес някой от пленниците?
— Не.
— Все още ли са вързани здраво всичките?
— Да.
— И така никой от тях не се е развързвал и после, да речем, пак да е бил вързан от вас?
— Не, сър.
Погледнах Рафли и той ме погледна, после избухнахме в неудържим смях.
— Не се смейте, милорд — предупреди съдията страхливо. — Призраците си отмъщават за всяка шега, направена с тях.
— Този вид призраци, за който става въпрос, не си отмъщава, а се радва, когато не им сторят нищо лошо — отвърна Рафли. — Всъщност този призрак никак не ни интересува, но понеже ние бяхме онези, които плениха кораба, имаме правото да погледнем от кой вид са тези неземни обитатели. Чарли, идваш ли с мен?
— Да — отговорих аз.
— Имаш ли представа кой е този призрак?
— Все още не.
— Да се обзаложим ли?
— Не.
— Но можеш да спечелиш. Залагам…
— Не залагай нищо, сър — прекъснах го аз, — няма да участвам в облога.
— Да, това е цяло нещастие с тебе. Наистина никой не може да те накара да се обзаложиш дори и когато става въпрос за призраци.
Първо закусихме, а след това се отправихме към пристанището и се качихме на джонката. Пазачите от вчерашния ден все още не бяха сменени. И така заварихме войниците, които бяха видели «призрака». За съжаление от тях не можеше да се научи нищо повече от онова, което вече знаехме. Направи ни впечатление само това, че те по-скоро бяха чули, отколкото видели призрака.
Слязохме в трюма, за да огледаме пленниците. Бяха вързани, както трябва. Никой не можеше да се освободи, ако не го развържеха пазачите, а нямаше съмнение, че такова нещо не беше ставало. Като напуснахме джонката, знаехме толкова, колкото и преди. Кой знае от какво суеверните сингалци [9] бяха изгубили ума и дума.
Обаче на следното утро съдията пак ни помоли да отидем при него, за да ни съобщи, че призракът отново се е появил в полунощ. Пак му било съобщено от офицера на стражата и човекът още чакал, за да ни даде сведения. Всичко се повторило като вчера. Първо се извил вятър, а после се появил призракът, чиято фигура обаче не се различавала и следователно не можела да бъде описана.
— Наистина ли задуха вятър? — попитах аз.
— О, съвсем внезапен вятър — отвърна лейтенантът.
— Почувствувахте ли го?
— И то как.
— Откъде се появи призракът?
— Не знам, просто дойде.
— Къде отиде?
— Не знам, изчезна.
— Видяхте ли го да се движи?
— Да.
— Тогава трябва да знаеш на кое място или на кои места на кораба се е намирал!
— Дойде до средната мачта.
— От коя посока?
— Не можах да видя.