Тигърът на Трейси

— Защо работите тогава? — попита Трейси.

— Защо ли? — рече д-р Пингицър. — По дяволите! — Докторът се позамисли малко. — Във Виена срещнах едно момиче. Елза. Елза Варшок се казва. Аха. Елза е жена ми, майката, онази, която казва „Отде да намеря пари за храна?“ Виждаш, нали? И аз работя.

— Разбирате ли от психиатрия? — попита Трейси.

— От психиатрия — не — отвърна д-р Пингицър. — Хората разбирам малко. Но малко, съвсем мъничко. С всяка година и с всеки ден все по-малко. Защо ли? Хората са трудни. Хората са хора. Хората са радост, веселие, въображение, загадка. Аха. Хората са болка, хората са болест, хората са луди, хората са наранени, хората нараняват хора, убиват, самоубиват се. И къде е радостта, къде е веселието, къде е въображението, къде е загадката? Мразя психиатрията. Хората обичам аз. Ненормални хора, хубави хора, наранени хора, болни, съсипани хора, поотделно всеки човек — всички ги обичам. Обичам ги. И защо? Защо са отнели на хората радостта, веселието, въображението, загадката. За какво? Аха. За пари. — Той се усмихна. — Тъй мисля, че е. Заради парите. Те са любов, тези пари. Те са красота, тези пари. Те са радост, тези пари. А къде са парите? — Не знам. И никакво веселие повече. Само работата. Работа. Тигър. Тигър.

— Знаете ли това стихотворение? — попита Трейси.

— Има ли такова стихотворение? — попита д-р Пингицър.

— Разбира се.

— И какво е то? — попита докторът.

— Ето го — почна Трейси:

Тигър, тигър, лумнал с мощ
като факла в черна нощ,
кой безсмъртен взор, коя ръка
те вгради в таз дива красота?

— Аха. Има ли още? — попита д-р Пингицър.

— Да, още малко, ако не съм го забравил — рече Трейси.

— Кажи го — настоя д-р Пингицър.

Где в далечни бездни, висини
пламъкът в зениците лети?
Чии криле потърсиха простори,
теб от огън кой посмя да стори?

— Виж ти! — рече д-р Пингицър. — Такова стихотворение не съм чувал от седемдесет и две години! Кой го е измислил?

— Уилям Блейк — отвърна Трейси.

— Браво на Уилям Блейк! — рече докторът. — Има ли още?

— Да, чакайте да си го спомня — рече Трейси. — А, да:

Що за плещи и кои изкусни сили
за сърце ти свиха яки жили?
Щом затупа то, в теб мощ се взе
лапа вдигна зла и зли нозе.

— После? — попита докторът.

— Май си го спомних цялото сега — рече Трейси.

Що за чук и що за здрави клещи
мозъка отляха в нажежени пещи?
Що за наковалня? И ръка,
смъртен ужас хванала така?

Щом замятат копия звездите
и небето плувне им в сълзите,
радост не изпитва ли Творецът?
Той, създателят и на агнеца?

Тигър, тигър, лумнал с мощ
като факла в мрачна нощ,
кой безсмъртен взор, коя ръка
те вгради в таз дива красота?2

Трейси спря.

— Това е цялото стихотворение — рече той.

— Аха, благодаря — каза д-р Пингицър. — Това стихотворение сигурно го знаеш от малък. Тъй ли?

— Да — отвърна Трейси. — Почнах да го декламирам на три години.

— И разбираш ли го това стихотворение? — попита д-р Пингицър.

— Нищо не му разбирам — отвърна Трейси. — Просто ми харесва.

— Аха. Ясно.

Старчето се обърна към вратата.

— Много… много… много… — почна той. — Да. Сега два въпроса. Първо. Какъв е твоят тигър?

— Мой — отвърна Трейси.

— Второ — рече д-р Пингицър. — Какъв е тоя тигър по улиците?

— Ами, изглежда, миналата нощ някаква черна пантера от цирка разкъсала пазача и избягала — отвърна Трейси. — Случват се такива неща. И мисля, че сега из Ню Йорк се скита именно тази ранена черна пантера. И ако я изплашат, тя може и човек да убие, ако й се наложи. Но черната пантера, дето се е загубила в Ню Йорк, е също така моят тигър.

— Тъй ли?

— Да.

— Защо? — попита д-р Пингицър.

— Не знам точно — рече Трейси, — но тя си вървеше с мен по Петото авеню и в църквата „Сейнт Патрик“. Никого не закачаше. Просто си вървеше до мен. И побягна чак като стреляха по нея. Вие няма ли да побегнете, ако стрелят по вас?

— Със страшна скорост — отвърна д-р Пингицър. — На седемдесет и две години съм, но със страшна скорост. — Той замълча за миг да си представи как щеше да тича тъй бързо на седемдесет и две години. — Ами полицаите, те сигурно ще убият животното — продължи д-р Пингицър.

— Ще се опитат да го убият — рече Трейси.

— Ще го убият.

— Ще се опитат да го убият, но няма да успеят, защото не могат — рече Трейси.

— Защо да не могат? — рече д-р Пингицър.

2

Стихотворението е превод на Кръстан Дянков.