И все пак, следващия път той отново закопня да го види — с копнежа на влюбения по тежко болната любима.
На връщане, след петия чувал, обърна отново очи към тази гледка и в нея почна да открива красота, а нарамвайки шестия чувал, за пръв път можа да го стори, без да изпъшка.
Вече вървеше по-леко и когато го остави, дочу Пингицър и другите да се смеят.
Следния път, когато погледна отново нататък, дървото му се стори красиво. Усмихна се, помислил си от колко време расте там — положително повече от шест години — защото и тогава го бе забелязал. Листата му не бяха зелени, но това бе, защото корените му нямаха достатъчно земя да се разпрострат, а за клоните липсваше простор. Но макар и хилаво, то си беше там и беше дърво. По всяка вероятност неговото търпение от време на време бе възнаграждавано от долетяла птичка, която го поздравяваше и отлиташе, а понякога дори оставаше да си построи гнездо в него. Дървото си съществуваше, в това нямаше съмнение. Бе съществувало дълго време и сега още си беше там. Стъблото му бе силно и жилаво, тук-там понатъртено, но въпреки това все още здраво.
С всеки чувал на Трейси му ставаше все по-леко и по-леко — да го вдига и пренася до стената на дегустаторската сграда. А вдигането и пренасянето на деветия чувал бе вече нищо работа.
Стана девет часа, до дванайсет го чакаше още цял куп работа, но Трейси се отби при дегустаторите.
Мъжете седяха около кръглата маса, всеки със сребърна чаша кафе пред себе си, а кафето на Пингицър тъкмо се процеждаше.
— М-да, тъкмо навреме — рече Пингицър. — Това кафе тук е моя отдавнашна идея, още от Виена. — Той наля чаша за Трейси, подаде му я, Трейси я пое и отпи от кафето. Задържа го за малко да усети вкуса му, после пак отпи.
— Хубаво е — рече той.
— Моя собствена идея — каза Пингицър. — От Виена.
Трейси се заразхожда из стаята, слушайки разговора им, както правеше преди шест години. Когато чашата му свърши, подаде я на Шивли, който му отля от своята чаша. Кафето на Шивли също бе хубаво.
— М-да, това е силата на младостта. Това е илюзията на младостта. Прекрасна илюзия — рече Пингицър. — Беше време във Виена, когато и Пингицър имаше такава сила и такива илюзии. Беше прекрасно време, прекрасна сила, прекрасна илюзия. М-да. Ето ви Пингицър, седемдесет и две годишен, който не иска да работи повече, иска да има прекрасни илюзии.
— След малко пак ще дойда — рече Трейси.
Отиде направо до прозореца да погледне още веднъж към пътя. Имаше да мисли много за това, което му се искаше да стане и колкото може по-бавно, но и не след повече от час-два. Времето винаги го бе хипнотизирало Знаеше, че не го разбира, но знаеше също, че каквото и да постигнеш — всичко, което някога се е случвало — мисъл или истина, — постигаш го само в един миг. Ако искаш, можеш винаги да изчакваш и да го оставиш само да я търси, а можеш и ти да тръгнеш — във времето и с времето — да търсиш мисълта, която искаш да постигнеш, и после внезапно — от движението във времето и с времето и от това, че си търсил мисълта — да я постигнеш, да я постигнеш цялостно, да я откриеш ясно, в един миг.
Но освен това трябва да затаиш дъх някъде вътре в себе си, та да оставиш място на идващото да спре. Трябва да вървиш бързо и в същото време да бъдеш почти недвижим.
Трейси имаше да мисли за много неща и да извърши много, а всичко трябваше да почне заедно с работата му. Всичко, което трябваше да се направи — а то не бе малко, — щеше да почне с извършването на най-обикновена работа, щеше да стане с вдигането и пренасянето на чувалите с кафе.
Трейси поспря за миг, усмихна се на жалката гледка, която беше и красива, на огромната работа, която му предстоеше, и си спомни всички объркани неща, но без да опитва да ускори хода им, а погледът му блуждаеше по ниския свод на старата сграда от другата страна на пътя.
Преди да спре и отново да обхване с поглед цялата картина, бе пренесъл още пет-шест чувала и този път не се задържа, защото работата бе почнала да го посъживява и искаше час по-скоро да я свърши. Но му се стори, че и без да се вглежда, бе забелязал нещо. Докато пренасяше следващия чувал, си мислеше какво ли ще е забелязал или просто си е въобразил в това време, тъй наситено с очакване.
Реши да пренесе поне още пет-шест чувала, преди отново да поспре за малко. Тогава ще отиде към задната врата, ще я отвори, ще излезе на стъпалата и ще погледне оттам.
И от стъпалата, без да гледа нещо определено, му се стори, че забелязва отново онова и дълбоко в него се появи някакво задоволство. Там беше, каквото и да е то. Там някъде беше. В това нямаше съмнение.