— Разбира се, че не мога — отвърна Рингърт — и никой от вас, старите дегустатори, не може да го направи.
Дегустаторите на кафе се съгласиха, признавайки, че не ще могат да го сторят, и после всички се върнаха на работа. Тигърът следваше Трейси с едри скокове от камарата чували с кафе до далечния склад на компанията, пренебрегвайки пътеката. Цял следобед Трейси подхвърляше чувалите, сякаш бяха кесийки с фасул.
— Която и да е тя — каза той на тигъра, — сигурно работи някъде наблизо. Ще я видя утре през обедната почивка, вдругиден също ще я видя и тогава ще я поканя на обяд.
Трейси говори на тигъра целия следобед, но тигърът само ръмжеше. От време на време другите носачи дочуваха ръмженето. Всичките бяха млади хора и искаха да го имитират, но то бе неподражаемо. Трябва да имаш тигър. Един от тях на име Калъни почти можа да го постигне и самоуверено заяви на Трейси, че каквото и да направи някой от Калифорния, ще го направи и той, защото е от Тексас.
— Утре, вдругиден, по-вдругиден — говореше Трейси на тигъра, — и после ще я поканя на обяд.
Както и очакваше, планът се осъществи.
Тя седеше срещу Трейси на масата в кафене „Окей“ и двамата се хранеха, а тигърът обикаляше с дебнещата си походка около масата и гледаше да не ръмжи или да не преглъща.
— Казвам се Том Трейси — рече Трейси.
— Знам — каза момичето — казахте ми.
— Забравил съм.
— Знам. Казахте ми го три пъти. И се казвате Томас, а не Том, нали?
— Да — каза Трейси. — Томас Трейси. Това ми е името. Това е цялото ми име. Искам да кажа, това е само моето име. А името на човека не е всичко.
— А как ви е второто име? — попита момичето.
— Нямам — рече Трейси. — Само Томас Трейси. За по-кратко Том, ако искате да ми викате на галено.
— Не искам — каза момичето.
— Не искате? — възкликна Трейси, защото тази забележка бе от голямо значение за него. Той чак потръпна, обнадежден от прекрасното естество на това значение. Потръпна и забеляза, че тигърът се взира в нещо тъй напрегнато, че цялото му тяло потрепва. Обърна се да види в какво се взира тигърът и откри, че е млада тигрица.
— Не искате? — повтори Трейси.
— Да — каза момичето. — Томас Трейси ми харесва тъй, както си е. А няма ли да попитате аз как се казвам?
— Как се казвате? — попита Трейси с понижен глас.
— Лора Лути — каза момичето.
— О! — промълви Трейси. — О, Лора Лути.
— Харесва ли ви?
— Дали ми харесва? О, Лора Лути! Лора Лути! Двата тигъра се гонеха около Лора Лути и Томас Трейси, докато те обядваха и продължиха да се гонят, когато те се нахраниха и отидоха до касата, където Трейси пусна осемдесет и пет цента за обяда на двамата.
Какво значение имаха парите!
На улицата Трейси взе Лора за ръка и така минаха край „Ото Сейфанг“, край Нимо, Пебърди и Рингърт, които бяха наизлезли отпред. Двата тигъра вървяха невъзмутимо един до друг. Трейси изпрати Лора до службата й, две преки по-надолу на Уорън стрийт, недалеч от доковете, където тя работеше като стенограф.
— Утре? — попита той, без да знае какво точно иска да каже, но разчиташе, че тя ще знае.
— Да — отвърна Лора.
Тигърът на Трейси изръмжа. Тигърът на Лора снижи глава полуусмихнат и се обърна.
Трейси се върна в „Ото Сейфанг“ при дегустаторите на кафе, които още седяха отпред.
— Трейси — каза Нимо, надявам се да живея достатъчно дълго, за да видя какво ще излезе от това.
— Разбира се — рече Трейси. Говореше с гняв и прямота. — Ще живееш, Нимо, защото си длъжен.
Тигърът сега бе застанал по средата на тротоара, втренчен в пространството.
Същия този ден като си тръгна за в къщи след работа, Трейси видя, че тигърът стои все така посред тротоара и самият той се спря до него, заставайки на пътя на оживения след работния ден човешки поток. Стоя там до тигъра дълго време, после се обърна и се запъти към метрото заедно с тигъра, който неохотно го последва.
Глава 4
Лора Лути живееше във Фар Рокауей. В събота и неделя обикновено оставаше в къщи при майка си. Майката на Лора, ако изобщо има място за сравнение, бе по-хубава от самата Лора, тъй че между тях съществуваше едно постоянно, макар и деликатно съперничество в огледалата из къщата, в мненията им за киноартисти, драматични актьори, за съседите наоколо и за хората от църквата. (Църквата бе на отсрещната страна на улицата, тъй че те можеха да виждат тези хора. В съботите и неделите гледаха заедно, а останалото време майката на Лора гледаше сама или, тъй като нищо не й пречеше да зяпа, не си даваше труд да гледа навън. От време на време обаче все пак се случваше да забележи един елегантен и строен господин, който влизаше късно следобед в църквата за изповед или може би да даде своята лепта.)