— Виждам го, естествено — рече Трейси.
— Това е избягалата от цирка пантера.
— Я не ставай глупав! — рече Трейси. — Това животно не е и помирисвало цирк. И не е пантера, а тигър.
— Отдръпни се, човече, нашите хора ще стрелят!
— Да го застрелят? — учуди се Трейси. — Вие да не сте луди?
И тръгна по 50-а улица към Медисън авеню. Шофьорът на бронираната кола запали мотора и бавно потегли след Трейси, като не спираше да го убеждава, че трябва да се отстрани от тигъра.
— Дръпни се, човече — викаше той.
— Гледай си работата! — рече Трейси. — И си закарай бронираната кола обратно в склада ли, в гаража ли, знам ли къде си я държиш!
— Пази се, все едно — ще стреляме — извика шофьорът.
— Само да сте посмели! — извика им Трейси.
— Добре, момче, сам си го търсиш! — рече шофьорът.
Чу се изстрел. Трейси се огледа да види дали не са ранили тигъра. Не бяха и той хукна да бяга към Медисън авеню.
Сега тигърът направо хвърчеше. Трейси през живота си не бе го виждал да тича така стремглаво. Като наближи втората бронирана кола на 50-а улица, проехтя нов изстрел. Тигърът подскочи, падна и когато се втурна да бяга, Трейси забеляза, че предната му дясна лапа е подгъната и той подскача на три крака. Като стигна до Медисън авеню, тигърът зави и изчезна от погледа му, а най-близката бронирана кола го последва с цялата си пълзяща мощ.
Трейси се втурна да догони тигъра. Но на ъгъла го спряха трима полицаи. Набутаха го във втората бронирана кола и потеглиха с него.
— Защо искате да ми убиете тигъра? — попита Трейси.
— Това животно е разкъсало пазача на цирка и е избягало — отвърна шофьорът.
— Какво говорите! — рече Трейси.
— Много добре чуваш — отвърна мъжът.
— Този тигър си го имам почти цял живот — рече Трейси.
— Никакъв тигър не си имал цял живот — рече шофьорът, — но че ти има нещо, има ти и скоро ще го разберем какво е.
Глава 7
Трейси седеше на един стол тип „Английска национална банка“ в средата на огромна зала, из която се суетяха репортери, фотографи, полицаи, дресьори на животни и цял куп разни други.
Ако тигърът наистина не е бил неговият собствен тигър, то и неговият собствен тигър сега наистина не беше при него.
Той седеше сам.
Нямаше го тигъра, легнал на пода до краката му.
Трейси седеше на този стол вече цял час.
Внезапно в залата влезе нов човек.
— Доктор Пингицър — каза някой.
Бе нисък, усмихнат мъж на около седемдесет години.
— Е, какво има? — обърна се веднага той към тълпата.
Вместо отговор го избутаха настрани, където го наобиколиха специалистите и започнаха да му обясняват за какво става дума.
— Аха — дочу Трейси гласа на лекаря. После бързо се приближи към него. — Аз съм Рудолф Пингицър — представи се той.
Трейси стана и подаде ръка на Рудолф Пингицър.
— Томас Трейси — каза той.
— Аха, Томас Трейси. — Д-р Пингицър се обърна към другите. — Един такъв стол и за мен, ако може?
Донесоха веднага още един такъв стол и за лекаря.
Той седна и каза любезно:
— Аз съм на седемдесет и две години.
— А аз на двайсет и седем — каза Трейси.
Д-р Пингицър почна да си пълни лулата, при това разсипа доста тютюн по дрехите си, но хич и не мислеше да го изчетка, издраска седем клечки, докато я запали, пусна десетина кълбца дим и накрая заприказва с лула в устата:
— Жена ми е на шейсет и девет години, имам син на четирийсет и пет, психиатър, друг — четирийсет и две годишен, психиатър, един трийсет и девет годишен, психиатър, дъщеря на трийсет и шест години, казва трийсет и една, психиатър, друга на трийсет и една, казва двайсет и шест, психиатър, мебелиран апартамент, грамофон, пиано, телевизор и пишеща машина, само че тя е нещо повредена.
— Защо не я поправите? — попита Трейси.
— А, да, но аз никога не пиша на нея — каза д-р Пингицър. — За внуците е. Боклук. Та такива неща имам, повечето от тях психиатри.
— А пари имате ли? — попита Трейси.
— Не — отвърна д-р Пингицър. — Толкоз психиатри струват скъпо. Книги имам. Имам също, а, да, легло. За спане. Нощем. Лягам. Спя. За разнообразие.
— Имате ли приятели? — запита Трейси.
— Много приятели имам — рече д-р Пингицър. — Разбира се, като казвам приятели… — докторът размърда ръка и щракна няколко пъти с пръсти, — разбирате, че имам предвид… — още няколко щраквания — естествено… Кой знае?
— Ходите ли на черква? — попита Трейси.
— А, да — отвърна д-р Пингицър. — Да. Чувство. Харесва ми. Хубаво е.
Някакъв репортер пристъпи напред и запита:
— Няма ли вие да задавате въпросите, докторе?