— Аха! — рече бързо докторът. — Ако ще правите интервю с д-р Пингицър, залата да се опразни.
Дежурният капитан от полицията, на име Хузинга, каза бързо:
— Слушам! Чухте ли доктора? Всички навън!
Чуха се доста протести от страна на журналистите, но Хузинга и хората му изхвърлиха всички във фоайето. Когато залата се опразни, докторът се усмихна на Трейси, кротко пафкайки лулата си, после взе да задрямва. И Трейси бе доста изморен, тъй че той също се поддаде на дрямката. Старецът захърка. Трейси не хъркаше.
По едно време някой блъсна вратата и един фоторепортер бързо засне двамата мъже, заспали на столовете си.
Тогава влезе Хузинга и събуди доктора.
— Аха — рече докторът.
Хузинга тъкмо щеше да разбуди и Трейси, но докторът го спря.
— Недей. Важно е.
— Слушам, докторе — рече Хузинга.
И се измъкна на пръсти от залата.
Старчето седна и се загледа в лицето на Трейси. След малко Трейси отвори очи.
— Сънувах, че съм във Виена — рече докторът.
— Кога за последен път сте били там? — попита Трейси.
— Преди двайсет години — отвърна докторът. — Много, много отдавна. Много обичам сладолед. Ванилия.
— А кафе обичате ли? — попита Трейси.
— Кафе ли? — рече докторът. — Аз съм от Виена. С кафето живея. А, да! — И извика силно, за да го чуят зад вратата: — Кафе, моля!
Отвън Хузинга прати един полицай за каничка кафе и две чаши.
— Той знае какво прави — рече Хузинга на полицая.
— Ще пием кафе — съобщи д-р Пингицър. — Та какво се е случило? Аз не разбрах.
— Стреляха по тигъра ми — отвърна Трейси.
— Жалко — рече д-р Пингицър.
— Влязохме в „Сейнт Патрик“ — рече Трейси, — както правехме преди шест години, и тъкмо излизаме, навън ни чакат с бронирана кола и по-нататък, на 50-а улица — още една. Първият изстрел не улучи, но тигърът ужасно се изплаши и хукна да бяга. Като наближи втората бронирана кола, стреляха пак и го улучиха по лапата.
— Този тигър твой тигър ли е?
— Да.
— Как така?
— Той цял живот е бил с мен.
— Аха — рече старчето. — И е тигър както кучето е куче?
— Искате да кажете — рече Трейси, — дали е истински тигър, каквито са тигрите в джунглата или в цирковете?
— Точно тъй.
— Не, не е истински — рече Трейси. — Или поне не беше до днес, но днес беше истински. И въпреки това, той все пак си е моят тигър.
— Защо говорят, че от цирка е избягал някакъв тигър?
— Не знам.
— Възможно ли е?
— Мисля, че да. Ако може, всяко дресирано животно трябва да се отърве от цирка.
— Не те ли е страх от този тигър? — попита д-р Пингицър. — Тук някъде имаме снимки, направени от фоторепортери. Навремето хобито на малката ми дъщеря бе да прави снимки. Снимки, снимки — все снимки на татко. На мен! — Той се обърна към вратата и извика: — Снимките, моля!
Хузинга влезе, взе цял куп снимки от писалището и ги подаде на доктора. Той почна да ги прехвърля тъй бързо, че едва ли имаше време да различи някоя от тях, а ръцете и очите му шареха с фантастична скорост.
— Значи не се страхуваш от това животно — попита той отново, — от този тигър. Това е черна пантера.
— Да, знам — рече Трейси, — но все едно, за мен е тигър.
— И наричаш това животно тигър.
— Да, знам, че е черна пантера — каза Трейси, — но винаги си мисля за него като за тигър.
— Твоя тигър?
— Да.
— И не те ли е страх от този тигър?
— Не.
— Всеки се страхува от тигри.
— Всеки се страхува от много неща — рече Трейси.
— Мен ме е страх от нощите — рече д-р Пингицър. — На младини като бях във Виена, нощем отивах където има много светлини, много блясък. Така не ме беше страх от нощите.
Хузинга донесе кафето и го наля. Този човек, кой знае защо, явно обожаваше д-р Пингицър.
— Да опитаме сега кафето — рече докторът.
— Едно време исках да стана дегустатор на кафе — рече Трейси.
— А, тъй ли? — каза д-р Пингицър. — Да си изпием сега кафето. Наслаждавай се на кафето. Животът е толкова кратък. — Той махна към вратата. — Много… много… много… — направи някаква гримаса и не можа да си довърши мисълта.
— Да — рече Трейси.
Изпиха си мълчаливо кафето. Трейси отпиваше внимателно, изучавайки вкуса му, както бе правил преди шест години във фирмата на Ото Сейфанг, седнал с Нимо, Пебърди и Рингърт.
Глава 8
След като бяха изпили по три чаши, д-р Пингицър рече:
— Аха. Работа. Мразя да работя. Мразя психиатрията. Всякаква работа мразя. Обичам веселието, радостта, въображението, загадката.