— Не — казах, след като размислих, — аз нямам съществени причини да се оплаквам от него. Но мога да кажа определено, че компанията му не ми е приятна. Вашият град — продължих — ми се струва доста тих. Какви забавления, приключения или увеселения можете да предложите на един гост на хотела ви?
— Идущия четвъртък, сър, пристига една трупа — каза администраторът. — Тя е… Впрочем, ще проверя и ще ви изпратя обявата в стаята заедно с водата с лед. Лека нощ.
Прибрах се в стаята и застанах на прозореца. Часът беше едва десет, но в града пред мен цареше мъртвило. Продължаваше да ръми и през дъжда тук-таме блещукаха светлинки, ала толкова редки, колкото стафидите в кейк, който се продава на дамски благотворителен базар.
— Тих град — казах си, когато първата ми обувка удари тавана над главата на живеещия в стаята под мен. — В тукашния живот няма нищо от онова, което придава колорит и разнообразие на градовете от източното и западното крайбрежие. Просто приличен, обикновен, скучен, търговски град.
„Нашвил заема едно от първите места сред производствените центрове на страната. Той държи пето място на обувния пазар в Съединените щати, произвежда най-много бонбони и бисквити в Юга и развива широка търговия на едро с манифактура, бакалски стоки и лекарства.“
Трябва да ви обясня защо пристигнах в Нашвил — уверявам ви, че това отклонение ми е не по-малко неприятно, отколкото на вас. Пътувах другаде по моя работа, но от едно северно литературно списание ми бяха поръчали да се отбия тук и да установя лична връзка между списанието и един от неговите сътрудници — Азейлиа Адеър.
Адеър (освен почерка в редакцията не знаеха нищо за тази личност) беше изпратил (или изпратила) няколко есета (изчезнал жанр!) и стихотворения, за които редакторите се бяха изказали одобрително в разговор на маса. И тъй те ми възложиха да намеря Адеър и да обвържа с договор цялата му (или й) литературна продукция по два цента на дума, преди някой друг издател да е предложил десет или дори двадесет.
В девет часа на другия ден, след като закусих с пилешки дробчета на шиш (опитайте ги непременно, ако попаднете в този хотел), излязох на дъжда, който нямаше никакво намерение да спира. Още на първия ъгъл се натъкнах на чичо Цезар. Това беше едър негър, по-стар от пирамидите, с посивяла коса и лице, което отначало ми напомни Брут, а след секунда — покойния крал Сетивайо. Носеше много необикновено палто, каквото нито съм виждал, нито съм предполагал, че мога да видя. То стигаше до глезените му и някога, като военен шинел от южняшката армия, ще да е било сиво. Но дъждът, слънцето и годините така го бяха нашарили, че в сравнение с него наметалото на Йосиф би приличало на бледа, едноцветна гравюра. Спирам се по необходимост на това палто, защото то има връзка със следващите събития, до които все не можем да стигнем — нали Нашвил е такъв град, че едва ли може да се очаква в него да се случи нещо.
Някога това палто очевидно е било офицерски шинел. Пелеринката му липсваше. Цялата му предница е била някога богато украсена с ширити и пискюлчета. Но сега ширитите и пискюлчетата също бяха изчезнали. На тяхно място търпеливо бяха зашити (предполагам, от някоя стара прислужница-негърка) нови ширити, измайсторени от усукани, прости ленени конци. Те вече се бяха оръфали и разрошили. Това безвкусно, но погълнало толкова труд и търпение изделие несъмнено е трябвало да замени изчезнала богата украса, защото конците вървяха точно по извивките на някогашния ширит. И като връх на всичко в тази трагикомична одежда, всичките й копчета, с изключение на едно, липсваха. Оцеляло бе само второто отгоре. Палтото се „закопчаваше“ също с усукани ленени конци, прокарани през петлиците и през грубо пробити дупки в отсрещната страна. На света няма да се намери по-фантастично украсена дреха, изпъстрена с повече оттенъци. Единственото копче — жълто, кокалено, голямо колкото половина долар — беше зашито с много дебели конци.
Негърът стоеше пред едно купе, толкова старо, че може би самият Хам след слизането от ковчега е запретнал в него двете животни и е работил на пиаца. Когато се приближих, той отвори вратата, извади метличка от пера, размаха я за фасон и избоботи:
— Заповядайте, сър. Няма нито прашинка. Ида право от погребение.
От това аз заключих, че за такива тържествени случаи купетата се почистват специално. След като огледах улицата и наредените покрай тротоара файтони и купета, разбрах, че няма какво да избирам. Отворих бележника си за адреса на Азейлиа Адеър.