Слязохме и усетих вятъра и прибоя. Докато вратите на колата се затваряха с меко тропване, в главата ми светна червена лампичка, защото забелязах няколко неща едновременно. Задната врата на къщата беше леко открехната и от нея по покритата с тухли площадка и стъпалата се сипеше светлина. Бентън извади пистолета си от кобура под сакото. Нямаше и следа от хора, но въпреки това в някои стаи светеше, а черният джип не бе дошъл сам дотук.
Бентън докосна капака и установи, че е студен. В пространството между двете предни седалки имаше картонена поставка с две големи кафета. Капачките на чашите не бяха махнати, между тях се виждаха салфетки, дървени бъркалки и пакетчета захар. Преносимата радиостанция я нямаше на мястото й, вратата на шофьора беше заключена. Бентън насочи глока надолу встрани от тялото си, докато се отдалечаваше от джипа и се оглеждаше и ослушваше. Беше напрегнат, защото аз бях с него, но за мен не беше безопасно да стоя заключена в колата му.
Той тръгна към задната врата на къщата, стъпваше леко като котка, крачеше съвсем тихо по старите павета с наскоро подрязана трева отстрани. Моравата изглеждаше тучна и добре поддържана. Пазеше ме с тялото си. Но ако имаше проблем, нямаше къде да се скрия. Изкачи се по стъпалата и бутна леко вратата с върха на обувката си. Извика името на Джо Хендерсън няколко пъти, но никой не му отговори. Отвори вратата по-широко. Бях подготвила телефона си да звънна в полицията. Бентън вдигна пръст и ме спря.
— Диспечерът вече е уведомил патрула — каза той тихо и аз разбрах какво има предвид.
Ако някой прослушва честотите на участъка в Марбълхед, щеше да разбере, че сме тук. Погледнах часовника на телефона си. Бях се обадила в детективския отдел преди двайсет и четири минути. Преди това около шест вечерта звънях да търся Хендерсън, за да го предупредя, че Грейси Смитърс е била убита, и диспечерът го бе издирил в ефир и му бе дал моя номер. Той се бе свързал с мен и разговаряхме.
— ФБР! — извика Бентън, застанал отстрани на вратата, като ме закриваше с тялото си. — Хендерсън? Ако има някой вътре, веднага да се представи!
Вятърът се втурна от морето, разклати дърветата и се плъзна покрай къщата с тихо свистене. Тишина, никакви човешки звуци, никакъв знак, че наоколо има някой. Той остана в същата поза, стиснал насочения напред пистолет с две ръце с пръст на предпазителя.
— Обади се за подкрепление — каза той. — Дай им номера на джипа и се увери, че е негов.
Набрах. Почти веднага ме стресна съобщението на диспечера, който искаше подкрепление. Бентън изрита вратата и я отвори напълно. На три метра навътре, малко вляво, върху дървения под лежеше преносима радиостанция.
36.
Зад къщата имаше обширно пространство с терасирано каменно покритие. Там беше непрогледна тъмнина, която се нарушаваше само от червените и сините пулсиращи светлини в далечината. Лъчите, идващи от полицейските коли, които претърсваха терена за Джо Хендерсън.
Автомобили на униформени и детективи бяха паркирани зад черния джип тахо, с който той пътуваше от вкъщи за работа и обратно, но нямахме и най-малка представа къде е. Не си вдигаше телефона и нямаше следи, че е отишъл по-далече от входа при влизане в къщата, която беше мебелирана, но стерилна.
Цялостното претърсване не отне повече от трийсет минути. В шкафовете нямаше нищо, никакви лични вещи, чаршафи, дори сапун, а само мебели, щори и пердета и бутилки с вода и бира в хладилника на бара. Къщата изглеждаше необитаема, изоставена. Водата в тоалетните не бе пускана отдавна и когато пуснах кранчетата на мивките, от тях отначало потече кафеникава течност.
И въпреки това някой бе влизал по-рано и вече бяхме сигурни, че е бил Хендерсън. Този човек бе светнал лампите в преддверието, в коридора, в бара и в кухнята и вероятно си бе тръгнал през задната врата, без да я затвори докрай. Детективът с нас — същият сержант с фамилия Фридман, каза, че Хендерсън не е възнамерявал да влиза в къщата. Нямал е нито ключ, нито съдебна заповед. Сигурно е сторил същото, което направи и Бентън. Видял е, че вратата е открехната.
— Допреди два часа това беше нещастен случай вследствие на удавяне — продължи да говори Фридман, докато вървяхме по каменна пътека към водата с фенерчета в ръка. Усетих страх в гласа му, неуловим като кучешка свирка. — Нямахме причина да претърсваме или да запечатваме къщата. Хлапетата не бяха влизали в нея.