Извадих тампони и малкото шишенце със стерилизирана вода от куфара си.
— Двайсет и седем — каза в говорителя Фридман.
— Девет слуша — отвърна женски глас и Фридман се приближи към каменните стъпала, които водеха обратно нагоре към каменната повърхност зад имота.
Попих кръвта, взех космите с пластмасови пинсети.
— Превключвам. — Фридман звучеше много напрегнато. — Двайсет и седем.
Започнах да прибирам кърпата и бирените бутилки в пликове.
— Потвърждавам — каза силно Фридман по радиостанцията. Бентън се изправи и пак заби поглед в тъмния хоризонт.
Гръмотевицата беше още по-шумна и близка, разлюля цялото нощно небе, а светкавицата освети буреносни облаци, които бяха настръхнали един срещу друг като гневни богове. Слязохме от скалата на плажа и аз взех шепа пясък точно когато започна да вали. Дъждът беше внезапен и студен, падаше тежко без предупреждение. Фридман не спираше да говори по радиостанцията си, докато се качваше обратно по покритите с мъх и листа стъпала, които от капките ставаха хлъзгави като стъкло.
— Трябва да намерим на кого е това — каза Бентън, докато се взираше в откритото море.
На около километър от брега беше закотвена платноходна яхта със свалени платна. Беше голям съд, поне осемнайсет метра. Под мигащата светлина на един фар едвам виждах крана, корпуса и такелажа. Въжетата висяха надолу от кърмата и се потапяха във водата, когато прибоят разлюляваше яхтата.
— Странно място за закотвяне, океанът не е пристанище. — Бентън отметна мократа си коса от лицето. Дъждът бързо ни мокреше до кости. — Изглежда, че има спасителна лодка, но къде е тя?
Фридман беше изкачил половината стъпала, докато дъждът се изливаше като стена.
— Басейнът! — извика той и за малко да падне, когато се затича нагоре.
37.
Това беше последното място, на което полицаите се сетиха да погледнат. Странно, че така се получи. И ние с Бентън не си го помислихме — че мястото, на което бе намерено тялото на Грейси Смитърс тази сутрин, ще се превърне в местопрестъпление за втори път.
Когато стигнахме до басейна с морска вода, полицаите вече бяха вдигнали тъмнозеленото покривало и го бяха сложили отстрани. Четирима униформени и двама цивилни стояха около дълбокия край и се взираха в трупа, легнал по корем върху тъмната вода, на сантиметри от покритото с утайка дъно. Колективното им настроение с нож да го режеш, със спорадични изблици на тъга, но агресията им идваше от дълбоко вътре в тях и заплашваше да избухне като бомба.
— Покривалото беше опънато над целия басейн — обясни ни един полицай, надвиквайки плющенето на проливния дъжд. Гласът му беше напрегнат като струна на цигулка, която всеки миг ще се скъса. — Предполагам, че агентката го е направила, след като са намерили момичето, но реших, че трябва да проверим.
Фридман се опитваше да се освободи от сакото си и от кобура. Хванах го за ръката, за да го спра да не скача вътре. Осветих водата с фенерчето и се видя, че ръцете, които плуваха вътре, бяха напълно сбръчкани и бели като тебешир — феномен, известен като „кожата на перачката“, и то в напреднал стадий. Тялото бе престояло там дълго време.
Наведох се и потопих пръсти в басейна. Солената вода не беше топлена скоро и бе изстинала, покривалото държеше басейна студен. Според мен бяха минали часове. Вероятно три или четири. Мъртвецът беше облечен в джинси и маратонки, виждаха се белите му глезени, не носеше чорапи. Широката риза от деним се бе надула от водата. Клекнах до ръба и преместих лъча на фенерчето си към повърхността. В него попадна обеца, малък прозрачен камък с много фасети на лявото ухо. На лявата китка имаше голям черен часовник на черна каишка. Косата му беше къса, тъмна и къдрава.
Изправих се и извиках:
— Някой вижда ли сак за вадене на листа от басейна? Каквото и да е с дълга дръжка?
Всички веднага се разтърсиха, а Бентън остана до мен. Срещнах очите му, без да казвам и дума. Нямаше нужда, защото той ме познаваше. Знаеше кога нещо не беше каквото изглежда. Обадих се на детективския си отдел, вдигна Джен Гарате. Казах й, че имаме още един труп на същото място в Марбълхед Нек. Информирах я внимателно кой би могъл да бъде и Бентън слушаше. Той отстъпи и извади телефона си.
— Трябват ни Ръста, Харълд и транспортна кола тук веднага. — Опитвах се да надвикам развълнуваната Джен.
— О, мили боже. Ама че странно! Какво е правил там? Човек на застрахователната компания? О, сетих се. Местните се страхуват да не ги съдят. — Тя не спираше да говори. — Но кой би убил застраховател? Това е зловещо. Тръгвам веднага.