— Единственото нещо, което този човек му казал, било: „Не е нужно да умираш“ — продължи да ми предава Бентън разказа на бреговата охрана.
— Мъж или жена?
— Казал на бреговата охрана, че не знаел, но предположил, че е мъж.
— По какво е съдил?
— По впечатленията си.
— Е, не му е било трудно, щом е бил повален. Предполага, че е бил мъж.
— Съгласен съм. — Бентън бръкна в джоба си и го обърна навън, защото беше целият подгизнал.
— Как този човек го е свалил на плажа? — Не можех да си представя как е слизал по стъпалата, без да може да вижда.
— Тогава не е валяло и не е било тъмно. — Бентън насочи дистанционното и аудито се отключи с писукане. — Калъфката е нямала дупки за очите. Но е била оставена незавързана отдолу, за да може да диша и той е виждал в краката си.
— Ами краката на другия човек?
— Какво за тях?
— Те са били зад него. Няма други подробности, освен че му е взел телефона. Големият въпрос е кой е този човек, който не се поколебава да убие застрахователен детектив и четиринайсетгодишно момиче. Можел е да застреля трима нищо неподозиращи души с мощна пушка. Но не е убил полицай.
— Защо? — Отворих със замах вратата си и влязох вътре. — Хендерсън има ли някаква представа?
— Не. Бил е качен насила в спасителна лодка с мотор извън борда и закаран на яхтата, където бил заключен в салона. Чул лодката да тръгва пак и успял да си свали калъфката от главата. По негови изчисления прекарал в салона няколко часа, преди да чуе бреговата охрана и да започне да рита вратата и да вика.
— Защо е бил целият този риск и целият този зор? — попитах. Защо не го е убил и не е оставил тялото му в басейна или не го е изхвърлил в океана?
— Този човек, който и да е той, ни изпраща послание. — Бентън пусна отоплението. И двамата бяхме измръзнали въпреки драматичното повишение на температурата. — Той си има собствен морален кодекс за това кого да убива и кого не.
— Наистина ли вярваш в това?
— Вярвам, че той иска ние да го повярваме.
— Той? — Трябваше да подложа това на сериозно съмнение. — Човекът с шапката и очилата, който ни следваше до бронята по-рано? Не можах да разбера от какъв пол е.
— И аз не можах — призна той. Млъкнахме.
Водата се удряше шумно в долната част на шасито. Земята беше по-студена от въздуха и от това се образуваше мъгла. Жена. Дори не исках да си го помислям. Нито за миг не можех да повярвам, че Луси може да се е превърнала в такова чудовище, но се притеснявах, че тя знае. Смятах да пазя обърканите си мисли за себе си. Съсредоточих се отново върху шосето. Чистачките работеха здраво. Телефонът ми иззвъня. Погледнах кой е.
„Брайс Кларк.“
— Мисля, че трябва да го чуеш от мен — каза той веднага, и то с такава важност, която очакваше да мине за зловеща сериозност.
— Какво има, Брайс?
— Звучиш, все едно си в метален барабан, върху който бият с палки.
— Продължавай.
— Хирургическите дрехи.
— Какви хирургически дрехи?
— Които Луси намери на покрива. Нали се сещаш? На Академията по изкуствата и науките?
— Какво за тях? — попитах аз.
— Ами заради неотложността на ситуацията и подозрението, че някой може да те е шпионирал и че може да е същият човек, който е прострелял Джамал Нари? Както и да е, обработихме престилката и шапката възможно най-бързо и прекарахме профила през базата данни…
— Какъв профил? — прекъснах го.
— От вътрешността на шапката извлякохме ДНК и имаме едно съвпадение. Не знам как да ти го кажа, доктор Скарпета.
— За бога, Брайс. — Точно сега ли избра да се прави на драматичен актьор? Нямах никакъв запас от търпение.
— Преди да си направиш прибързани заключения, искам да ти кажа, че Луси знае как да работи с доказателства, без да ги замърсява.
— Нейната ДНК е била на дрехите, които е намерила на покрива? — Обърканите мисли се надигнаха дълбоко от съзнанието ми и гърдите ми се стегнаха.
— И да, и не.
— Ако не е имало достатъчно ДНК, тя може да е дъхнала върху дрехите и това да обяснява всичко — отвърнах аз, но трябваше да се насиля, за да звуча стабилно. — И какво имаш предвид под „и да, и не“?
— Кожните клетки от вътрешността на шапката, а Луси казва, че е невъзможно да са дошли от нея — обясни Брайс.
— Най-простият начин е да се вземе проба от вътрешността на устната й кухина и да се направи сравнение, вместо да се търси в базата данни.
— Направихме го и не са нейни — отвърна той. — Това имам предвид под „и да, и не“.
— Сега вече наистина се обърках.