Личеше си, че не е бил на смяна, когато са му са се обадили. Торбестият му сив анцуг и черните кожени кецове бяха обичайния му екип за тренировка с боксовата круша в клуба му по бокс. Подозирах, че под закопчаното рокерско яке бе надянал и бронежилетка. Не виждах Куинси, спасената от улицата немска овчарка, която Марино се заблуждаваше, че е обучено полицейско куче. Напоследък се появяваше на все повече местопрестъпления, душеше наоколо и обикновено препикаваше нещо отвратително или се въргаляше в него.
Влязох в банята и си измих лицето и зъбите. Свалих си домашните панталони и пуловера и застанах през високото огледало на вратата. Привлекателна, но със сурова красота — както твърдяха журналистите. Смятах, че по-скоро имаха предвид личността ми, когато правеха тези коментари. Аз бях едновременно дребна, заплашителна, мускулеста, ниска, средна на ръст, прекалено слаба, набита — всичко зависи от това кого ще попитате. Но истината беше, че повечето журналисти нямаха никаква представа как изглеждам и рядко улучваха възрастта ми или изобщо разбираха нещо за мен.
Огледах фините бръчки от смях, наченката на една от мръщене, което се опитвах да избягвам, защото с нищо не помагаше. Гелът в косата и малко червило оправиха положението. Намазах се със слънцезащитен крем по лицето и опакото на дланите.
След това навлякох фланелка, а върху нея сложих бронежилетка с ниво на защита IIIA, бежова на цвят, с метална мрежа. В чекмеджето намерих спортни панталони и тъмносиня риза с дълги ръкави с герб на Асоциацията на съдебните лекари. Това беше зимната ми униформа, с която ходех на оглед при смъртни случаи или свързаните с тях местопрестъпления. Все още не бях я подменила с по-леката лятна униформа в сиво-кафяво, смятах да го направя след почивката във Флорида.
Върнах се на долния етаж, взех си пластмасовото куфарче с инструментите от шкафа до входната врата. Седнах на килима, за да си обуя ботите, които бях дезинфекцирала след последното обуване. Замислих се кога беше то. В края на април, една неделя. Нощем температурата все още падаше до около 5-6 градуса. Та по онова време професор от медицинския факултет на университета „Тъфтс“ се бе загубил по време на поход в гората Естабрук и бе намерен чак на другия ден. Помнех и името му — доктор Джони Анджиърс. Вдовицата му щеше да получи застраховката му „Живот“ благодарение на мен. Не можех да спра смъртта, но можех да я направя по-малко несправедлива.
Грабнах куфарчето си и се спуснах по стълбите, тръгващи от входната врата. Излязох на слънце и после пак влязох в сянката на цъфналия дрян и иргата, чиито клони бяха обсипани с бели венчелистчета. Под тях растяха див джинджифил и канелена папрат. Стъпих на червените плочки на тясната ни алея, която бе напълно запречена от джипа на Марино.
— Къде е Куинси? — Погледнах към празното кучешко легло на задната седалка.
— Бях в боксовия клуб, когато ми се обадиха — отвърна Марино. — Втурнах се към къщи с мотора, взех колата, но нямах време да се преоблека, нито да се разправям с него.
— Сигурна съм, че се е натъжил. — Спомних си моето собствено нещастно куче.
Марино извади цигара от пакета си.
— Няма нищо по-сладко от това след тренировка — казах многозначително, когато той щракна със запалката и се разнесе тежкият мирис на тютюн.
Той пое дълбоко дим, като се облегна на джипа.
— Не ми натяквай за пушенето. Днес бъди мила.
— В този миг и на мен ми се иска да си запаля една. — Седнах в джипа и продължих да му говоря през отворената врата.
— Моля, заповядай. — Той дръпна от цигарата и краят й светна по-ярко като раздухана жарава.
Марино ми подаде пакета, от ръба му стърчеше кафявият филтър на цигара. Поздравяваше ме като стар изгубен приятел. Като едно време. Бях изкушена. Закопчах си колана и изведнъж на алеята се появи Бентън и ускори крачка към нас.
5.
Лъскавите медни монети блестяха в найлоновата торба за фризер, която Бентън носеше. Беше я запечатил и й бе сложил етикет.
— Какви са тези боклуци? — Думите на Марино излязоха от устата му, обвити в облак дим. — Защо ми ги даваш?
— Ако не се погрижиш за тях, заминават за лабораториите на ФБР в Куонтико. — Бентън му подаде торбата и един маркер. — Което не е най-доброто решение. Не се шегувам. Пратих ти снимките по електронната поща.
— Какво? Да не би да кандидатстваш за криминолог? Взирането в кристалната топка вече не ти ли стига? Е, може да проверя. Но съм почти сигурен, че в Кеймбридж не търсят нови хора.