Към това се трупаха и други случки. Някой бе измислил начин да праща непроследими съобщения в социалните мрежи, бе извършил измама с кредитната ми карта, бе хакнал компютъра на Криминологичния център. Сега и Ранд Блум беше мъртъв, намереното в апартамента му трябваше да ни накара да си направим прибързани изводи или пък да ни изпълни с още съмнения за един бивш федерален агент — племенницата ми. Погледнах към нея. Тя беше господарят на кораба, уменията й за управление бяха безупречни, беше напълно съсредоточена и не трепваше.
Не знаех какво щях да правя, ако мястото й беше празно, ако вече не я виждах. Ако се случи нещо… Не довърших мисълта.
— Ще им кажа, че ще преспим там. Ще заредим с керосин без инхибитор за замръзване — казах в микрофона си, но Луси не отговори.
Кръжахме над полудялата трева, ветропоказателят щеше да се откъсне, когато се снишихме по-бавно към пистите, които се пресичаха като крива буква X. Нямаше вятър, освен този, който ние правехме. Следобедът в Мористаун беше горещ и неподвижен. Бях идвала толкова пъти преди тук, но никога не си бях представяла, че някой ден ще дойда по такава причина.
„Но трябваше да си представиш.“ Тихият глас дълбоко в мен отново изби на повърхността на съзнанието ми. „Ако някой много иска да ти навреди, то това ще се случи.“ Струваше ми се, че и в този момент някой ни държи на мушка и е готов да стреля по нас и да ни свали във въздуха без никакво колебание или съжаление, докато аз леко държа контролния стик.
Той беше черен и изящно извит и се намираше между коленете ми. Контролираше въртенето на перката и най-малкия натиск преместваше хеликоптера нагоре, надолу, настрани или назад. Ако нямах прецизна ръка, нямаше да седя на мястото на втория пилот. Луси щеше да ме прати в задната кабина с кафяви кожени седалки и облицовка от фибропластмаса, където беше заточен единственият ни пасажер — Марино.
Не го виждах. Бях се погрижила да не го чувам и той да не чува нас. Не бе направил нищо нарочно, за да ме ядоса, но вече не се преструвах, когато нямах вътрешна сила да го слушам. Точно в момента нямах. Откакто тръгнахме от Бостън, непрекъснато правеше предположения и хипотези. Марино и неговите дръзки изказвания и въпроси, неговата пълна липса на дискретност.
Не му пукаше какво чува Луси. Всъщност той се заяждаше с нея, сякаш това беше забавно, дразнеше я и й показваше какво мисли за нея. Убиецът трябва да е някой, който ни познава. А между другото тя къде беше вчера? Какво били намислили двете с Джанет? Какъв ли арсенал имала в частното си стрелбище? Дали съм стреляла скоро там? Шегите му бяха толкова безвкусни и груби като любимата му чаша за кафе — черна с тебеширено очертание на труп и надпис „Денят ми започва, когато твоят свърши“.
Слушах приповдигнатите му думи, докато наближихме въздушното пространство на Ню Йорк, тогава нагласих интеркома така, че да е достъпен само за екипажа. Той разбра, че го направих. Съмнявах се да го е приел лично. Предположил е, че навлизаме в натоварено пространство, а аз бях много прилежна в прослушването на множеството въздушни кули и обявяването на присъствието ни на другите пилоти на всеки пункт по различните маршрути като например по река Хъдсън. Беше наясно, че смятах за свое задължение да давам радиочестоти, да говоря с ръководството на въздушните полети и да преглеждам последните информации за времето, вятъра, другите полети, потенциалните ограничения и опасности като мъгли и птици.
По авиационните стандарти не можеше да ми се има доверие за нещо повече от това, макар да бях убедена, ме можех да приземя машината в извънредна ситуация. Хеликоптерът може и да не се чувства добре, но щях да сваля всички на земята живи и здрави. През целия полет преговарях наум повреда на двигателя, удар с птица, всеки лош сценарий и евентуалната ми реакция. Беше по-лесно да мисля за това.
„Толкова дяволски лесно.“
Натиснах копчето на радиостанцията, без да пипам контролния стик, докато Луси се движеше над тревата със скорост от шейсет възела и приближаваше оребрения асфалт пред нас. Това беше по-късата от двете писти на летището и бе ориентирана в посока север-юг. Намираше се на 60 метра над морското равнище и беше права и плоска като постлан килим. Маранята над нея я правеше да изглежда мокра.
— Девет, лима, чарли пресича тринайсет — обявих на кулата, малка бяла постройка с контролна зала на върха, която приличаше на корабен мостик.
Едва различавах силуетите на хората зад ярко осветеното от отблясъци стъкло. Небето беше бледосиньо като стар деним и ми напомняше за любимите ми джинси, които носих, докато буквално не се разпаднаха. Миналото продължаваше да се промъква през задната врата на съзнанието ми. Предчувствах неизбежното, очаквах трагедията, която не можех да спра, а животът ми минаваше като на лента пред очите ми точно когато най-малко очаквах. Всеки момент щеше да се случи нещо като в Стария завет. Трябваше да останем в Масачузетс. Нямаше време за това. Прекалено предвидимо беше да дойдем тук. Кипях от гняв.