„Манипулират те като пълна глупачка.“
— Прието, девет, лима, чарли — отвърнаха от контролната кула. Беше женски глас, който бях чувала и преди, когато работех в Манхатън и идвах до Ню Джърси заради случаи с неясна или споделена юрисдикция, обикновено заради трупове, носени по река Хъдсън.
— Вече ни позволиха да кацнем — чух гласа на Луси в каската си.
— Точно така — отвърнах.
— Нямаше нужда пак да им казваш.
— Разбрах.
— Не искам да си мислят, че сме забравили — каза тя от дясната седалка. Ръцете й внимателно се движеха по контролното табло, цветният визьор закриваше горната половина на лицето й.
Виждах само върха на тънкия й нос, решителната й брадичка и отношението й, което беше делово и хладно като лед. Хрумна ми думата „грубо“. Често се случва, когато съм с нея, особено когато беше опасно, както сега. Но има и още нещо. Тя се беше затворила в себе си и беше дистанцирана. И нещо друго, до което нямах достъп.
— Беше излишно — казах в микрофона до устните ми. — Но никога не вреди.
— Вреди, когато ръководителите въздушно движение са прекалено заети.
— Тогава могат да ни игнорират. — Ако бях експерт в нещо, то това беше да не й позволявам открито да ме провокира, особено когато беше права, а в този момент бе точно така.
Наоколо нямаше трафик, нищо не помръдваше освен маранята. Кулата ни даде разрешение преди минути да влезем във въздушното й пространство, да пресечем работещата писта и да кацнем на рампата до базата на „Сигничър Флайт Съпорт“. Или накратко — моето обаждане по радиостанцията не беше необходимо и Луси ми се скара. Не казах нищо. Нямах доверие в настроението си. Не исках да избухна пред нея или някой друг. Давах си сметка, че под гнева ми се крие страх. Трябваше да вляза в контакт със страха си, за да не изпитвам гняв.
„И щях да открия, че всичко е по моя вина.“
Не, по дяволите, не е така. И когато разровя гнева, ще намеря още гняв. А още по-отдолу — бяс. А под него — черна бездна, в която никога не бях влизала. Това е дупката в душата ми, която щеше да ме принуди да направя нещо, което не биваше.
— Колкото по-малко говориш с ръководителите въздушно движение, толкова по-добре — каза Луси, сякаш не бях летяла с нея стотици пъти и съм пълна невежа.
— Прието — отвърнах вежливо, забила поглед напред.
Не спирах да преглеждам за други летателни машини и да мисля за него. Представях си го като мъж, но не знаех кой е или какво е. А от тази сутрин пресата вече наричаше убиеца „Медноглавата змия“. Марино подшушнал името на някакъв репортер и то бързо се разпространило, както става с прякорите в големите престъпления, които са обречени никога да не бъдат разкрити. Или пък това да стане много по-късно. „Бостънския удушвач, Чудовището от Флоренция, Зодиак, Драскача, Библейския Джон.“
Проверих за всеки случай интеркома, за да съм сигурна, че Марино не чува и дума от това, което с Луси си говорим. Той умираше да ни подслушва, когато водим лични разговори.
„Ти си лоша майка.“
Медноглавата змия сякаш вече се бе настанила в подсъзнанието ми и съскаше грозно. Зъбите й бяха пълни с отрова от скрити рани.
— Отпусни се, лельо Кей. — Мощният хеликоптер на Луси беше стабилен като скала. Намираше се над централната жълта линия, която тя следваше с прецизността на гимнастичка върху греда. — Погрижи се за това пред теб и не мисли прекалено много.
— Ние не знаем какво е пред нас. Или зад нас. Или до нас.
— Ето пак започна.
— Добре съм.
Но не бях. Бях толкова напрегната, че щях да се пръсна, и тя разбираше причината, само че не можеше да се идентифицира с нея, поне не напълно. Луси не приемаше опасностите като другите хора. Тя не можеше да проумее, че колкото й обучена, дръзка и богата да беше, един ден щеше да умре. Че всички умират. Това ми осигуряваше работа като експерт по криминология и главен съдебен лекар, но също така бе и моето бреме. Много отдавна бях загубила блаженството на самозаблудата. Не бях сигурна, че някога изобщо съм го имала.
Знаех прекалено добре, че това, което ни отделя от нищото, е едно дръпване на спусъка. Прострелване с меден куршум, дошъл отникъде. В един миг си мислиш нещо, в следващия те няма. Ние бяхме в полезрението на убиеца. Той ни наблюдаваше. Можеше точно сега да е с маскировъчен костюм, да се прави на храст или да се е скрил в короната на дърветата. Не спирах да оглеждам гъстата гора край пистите и тревистите участъци край нея.