По някаква причина той бе решил да не дърпа спусъка — поне засега. Нямах факти, които да ме навеждат на тази мисъл, но чувството беше осезаемо като шума от двигателите над главата ми. Заставях съзнанието си да спре, но то не се подчиняваше. Чувах пак съскане, хладнокръвен шепот.
„Ама че забавление да се измъчвам по този начин!“
Обзе ме вледеняващо и неописуемо плашещо усещане, докато се изравнявахме с пистата и следвахме средната линия на височина от десет метра със скорост на бързо ходене. Един и същ сценарий се разиграваше ярко пред очите ми, сякаш гледах видеозапис на нещо, което вече се бе случило. Виждах се в мрежата на дигитален инфрачервен мерник, който не излъчва светлина или радиосигнал. Храс. Разбиване на втория шиен прешлен, разкъсване на връзката с черепа, прекъсване на гръбначния мозък.
Луси внимателно насочи мощната си летателна машина сякаш леко подръпваше юздите на кон. Не би могла да изглежда по-овладяна и спокойна. Не би могла да изглежда по-нормална.
39.
Тя увисна над белия асфалт на рампата, където паркираните частни самолети и вертолети блестяха под слънцето.
Хрумна ми, че възстановките на стрелба в такава жега не бяха много точни. Балистичният желатин щеше да омекне и да започне да лепи като разкапваща се плът. Мухи, пот, воня и Джак Къстър, когото никога не бях виждала — мачо, бивш снайперист от морската пехота. 103-ма убити от него в Ирак. Марино не спираше да се хвали. Чудя се кой ли ги броеше.
Погледнах таблото и почти не усетих как колесниците докоснаха земята. Не си направих труда да похваля Луси за мекото кацане. Нейните винаги са такива. Почти идеални, точно както прави всичко в живота си. И не го казвам от милозливост.
— Девет, лима, чарли, кацнахме и сме добре — казах на кулата, докато приземяваше хеликоптера, насочвайки го с педалите сякаш паркираше една от мощните си коли.
— Добре дошли отново, доктор Скарпета. — Познатата жена от контролната кула говореше бавно и невъзмутимо. Ако я видех, щях да я идентифицирам по гласа.
— Благодаря. Радвам се, че пак съм тук. — Продължих с моя насечен радиоговор и насочих вниманието си към пасажерската кабина, в която беше Марино. Представях си го как се опитва да отвори вратата още в движение.
Колко пъти му бях казвала да почака, докато спрем напълно? Сякаш го виждах как седи отзад със слушалки, но без предпазен колан — както винаги, и оглежда горите и хълмовете на Ню Джърси. Давах му пет минути, преди да започне да се шегува и да говори като семейство Сопрано — да разтяга гласните и да се прави на глупак. „Ясноу.“ Или „Майната тий“. Или „Той е заадник“. Включих интеркома така, че да се чува в целия хеликоптер.
— Не мърдай преди колелетата да спрат напълно — напомних му.
— Не, искам да си направя подстрижка. — Силният му глас ме оглушаваше в каската.
— Нямаш коса и звучиш като бавноразвиващ се — каза Луси.
— Оу! Не бива да използваш тази дума. Няма да си получиш джобните.
— Защо се държиш като кучето на Павлов? — Пръстите й се движеха бързо по копчетата над главата й. Пъстрите навигационни екрани почерняха. — Щом стъпиш в Ню Джърси, и коефициентът ти на интелигентност пада.
— Тук хората са много умни.
— Не ти говоря за хората. Говоря за теб — отвърна тя, докато двигателите затихваха и тя записваше летателното време и друга важна информация в малка тетрадка.
— Не знам защо изобщо си тръгнах оттук.
— Не биваше. Но пък тогава може би нямаше да те познаваме. — Тя угаси централно хеликоптера, преди той да й върне обидата.
Виждах в прозорците на кабината сенките на бавно въртящата се перка над нас. Натиснах спирачката на ротора, свалих каската си и я окачих на една кукичка. Освободих се от предпазните колани и ги подредих под себе си върху седалката от агнешка кожа, за да не се заплетат във вратата и да одраскат боята.
В далечината иззад километри гъста гора и от другата страна на река Хъдсън над Манхатън се издигаха небостъргачи, които не можех да видя оттук. Различавах само върховете на кулите — напомняне, че ако някой ни нападне, ние ще отвърнем, и то още по-жестоко. Ще построим отново още по-високи кули. Докато наблюдавах строителството през годините, си давах сметка, че сме изправени пред нов враг: изпълнени с омраза атентатори, които не знаят нищо за хората, които убиват в небостъргача, киното, училището, на маратона или в колите им. Мислех си какво ми бе казал Джон Бригс на другия ден след обявяването на тревогата. Изведнъж това отново стана важно за мен.