„Мисли като за оранжев код, но що се отнася за обикновените хора — имаме жълт код.“
Той не говореше само за посещението на Обама. Намекваше за разузнавателна информация, събрана от ЦРУ за събитията в Крим. Споменаваше пари, наркотици и бандити, които се вкарват в страната, и в светлината на всичко случило се, откакто той ми каза това, че чудех какво наистина е имал предвид.
Лъхна ме горещ въздух, когато стъпих на асфалта, където Марино вече отваряше багажното и започваше да вади черни куфари, на единия от които имаше етикет „доказателства“. Свали и чантите ни и се огледа за колата, която трябваше да ни откара. Яркожълт камион на „Шел“ спря до нас и едно момче изскочи от кабината.
— Къде, по дяволите, е Къстър? — попита Марино, без да се обръща към никой конкретно. Едрото му лице беше червено и по избръснатото му лъскаво теме бе избила пот. Очите му бяха скрити зад рей-баните. — Пратих му мейл, когато бяхме на трийсет минути оттук и никак не ми се седи на слънце.
— Нищо няма да се разтопи или да експлодира. — Луси извади навити сребристи слънчеви протектори. — Освен може би ти.
— Мога да изпържа яйце на асфалта — оплака се Марино.
— Не можеш. — Луси започна да разгъва протекторите, които във ветровити дни се опъваха като хвърчила, но в това горещо спокойно време бяха напълно покорни.
— Ако се наложи, може да внесем всичко в офиса на наземния оператор — предложих.
— В никакъв случай! — отвърна той.
Изглеждаше кисел и раздразнителен, макар и да не беше. Широкото му чело беше нарязано от дълбоки бръчки, ъгълчетата на устатата му висяха. Качи очилата на главата си и присви очи под сянката на опашката, за да напише съобщение на телефона си, докато Луси отваряше капачката на резервоара. Червеникаворусата й коса блестеше от слънцето. Изглеждаше умела и силна в летния си бежов летателен костюм, докато се разхождаше покрай хеликоптера и поставяше слънчевите протектори по стъклата. Заключи вратите, след като шофьорът на цистерната с гориво — който не изглеждаше на повече от шестнайсет — закачи кабела за заземяване.
— Добър ден — каза той на Луси. — Ваш ли е?
— Аз съм само екипаж. — Тя подсигури колелата с яркожълти блокчета.
— Къстър пристига — обяви Марино.
— Ще съм готова, когато приключа. — Луси нямаше да тръгне никъде, докато хеликоптерът не бъдеше презареден и тя не останеше доволна, че е обезопасен от всякакви посегателства.
Беше вманиачена на тема заключване на пътническата и пилотската кабина, багажното и акумулаторното отделение, защитни покрития, всичко. Не беше необичайно да взема такива предохранителни мерки. Но забелязах, че бдителността й е вдигната на максимална степен, освен това знаех, че е въоръжена с колт 45-и калибър в скрит кобур под летателния костюм. Усетих го, когато я прегърнах в Бостън. Попитах я защо е с него, а тя само сви рамене и не отговори.
Портата се отвори и Джак Къстър влезе през нея с тъмносиния си джип. Паркира на безопасно разстояние от цистерната и свали прозореца.
— Извинявам се за закъснението — извика ни той. — Бях зает в кухнята.
Нямах съмнение, че е прекарал деня, потънал до гуша в задачи като забъркване на балистичен желатин, правене на форми и калъпи от хидролизиран колаген, извлечен от животинска кожа, свързване на тъкани и кости.
Имахме да правим много тестове, преди да се мръкне. Нямахме никакво време. Денят ни измами. Сякаш нищо не беше на наша страна. Наблюдавах внимателно Джак Къстър. Познавах го само като репутация, по-специално от похвалите на Марино. Къстър излезе и се ухили дръзко на Луси все едно се познаваха, но тя не му се усмихна в отговор. Задържа погледа му за миг, след това грабна няколко от най-тежките куфари и чанти.
— Най-големият проблем беше да имитираме кост, най-вече череп — каза Къстър сякаш бе по средата на някакъв разговор, за който не знаех нищо. — Смятах да сложа мотоциклетна каска върху желето, но щеше да стане прекалено неподатлива. Но този проблем ще го решавам друг път и се отказах да правя бъркотии. Така ни остава само един начин. — Имаше предвид отливка от желатин. — Обикновено не се сблъсквам с подобни ситуации, защото по принцип се целим в тялото, не в главата.
— В този убиец няма нищо обичайно — отвърнах.
— Е, той очевидно се цели в главата, или в горната част на гръбнака, а може да е просто дяволски късметлия.