— Не става въпрос за късмет — отговорих. — Не и три пъти. Вероятно и повече, ако има и други застреляни, за които не знаем.
— Няма — каза Луси, сякаш имаше информация, която ние нямахме. — Три са и се чакат още. Това е посланието, което трябваше да получим. Три от седем.
Заради седемте излъскани монети на зида ми, но не го споменах.
— Искам да кажа, че ако е бивш или настоящ военен, не е обучаван така. — Къстър пренареди багажника на джипа си, за да направи място за това, което носехме. — Ние се целим в тялото.
— Руските специални части го правят — противопостави му се Луси. — Те са обучени да се целят в шията и главата.
— Значи търсим руснаци, така ли? — Къстър се взря в Луси.
— Напоследък има наплив от руски специални агенти заради случващото се там — каза тя, сякаш говореше с Бригс. — Както и изтичане на стотици милиарди долари, обезкървяване на икономиката. Да не споменаваме наркотиците.
Бентън сигурно също знаеше за това. ФБР е редовно брифирано от ЦРУ. Информацията на Луси може би идваше от него.
— Всичко зависи от оръжието. — Марино товареше кутии с амуниции. — Сега има нови модели, каквито в Ирак не сте виждали. — Това последното беше за Къстър. — И да, много модели, дошли от чужбина, които не се продават у нас, поне не публично.
— Умни пушки, снайпери с дигитални мерници. Имаме ги и тук — каза Къстър. — Имаме само една глава от балистичен желатин, за което се извинявам. Мислех си да взема труп на прасе. Все още мога, ако утре имате време и искате да поостанете още един ден. Освен това знам някои наистина добри барове.
— Никакви трупове на прасета или каквото и да било друго. Желатинът достатъчно ще се развали на това време. — Отворих задната врата и натоварих моята чанта и тази на Луси на пода, защото мястото в багажника бе свършило.
— Защо? Да не си гнуслива? — попита ме Къстър.
— Не правя тестове с животни — нито живи, нито мъртви.
— Но ги правиш с хора.
— С починали — да. При подписано съгласие.
— Получаваш подписано съгласие от мъртъвци? — Репликите ми бяха смесица от флирт и хапливост, за която в момента нямах никакво търпение. — Страхотен номер! За това ли ти викат доктор Смърт?
— Ще трябва да питаш тези, които ми викат така, които и да са те.
— Винаги ли си толкова враждебна?
— Невинаги — отвърнах.
— Има едно синтетично вещество, което няма нужда да се бърка и не мирише — коментира Луси, сякаш Къстър беше вчерашен.
— Така би било прекалено лесно. Той иска да е отвратително. — Лицето на Марино бе плувнало в пот.
— Нямаме бюджет да купуваме каквото и да било, което да не е отвратително. — Вниманието на Къстър бе привлечено от Луси.
— Ще вляза вътре да платя. — Тя тръгна по рампата. Светлите й боти контрастираха на тъмната повърхност. И някак си успяваше да изглежда невъзмутима в палещата жега.
— Мен не можеш да си ме позволиш — извика Къстър след нея.
— Не съм на пазар — изстреля веднага тя към него.
— Хайде, почна се. — Марино изгледа и двамата.
— Колко даваш на килограм? — извика Къстър.
— Не търся нищо. — И тя влезе през стъклената врата в наземната служба.
— Без майтап, тя наистина не търси — каза Марино троснато, но Къстър не го слушаше.
Колкото повече той флиртуваше с нея, толкова повече тя му отвръщаше със същото по нейния си начин. Трябваше да призная, че той беше привлекателен мъж. Малко над четирийсетте, висок и мускулест като кукла Кен с маскировъчни комбатпанталони и бежова фланелка, затъкнал „Смит енд Уесън“, 40 калибър, в кобура. Без съмнение вече е бил информиран, че не е оборудван с каквото трябва, за да направи впечатление на Луси. Марино сигурно бе повторил любимото си клише и му бе предал всички подробности. Може би дори бе стигнал дотам, че да му сподели, че се случват някои подозрителни неща и странни съвпадения, които сочат към нас. Марино и голямата му уста.
Той отвори предната дясна врата на джипа, сякаш с Къстър бяха партньори, а аз бях цивилна гражданка, която просто откарваха донякъде. Оправих кобура на рамото си. Седнах тихо. Не можех да изляза от настроението си, нито напълно да го проумея. Бях гневна на Марино. Бях гневна на всички.
— Какво ново? — Къстър се подпря с ръка на облегалката и се обърна да говори с мен. Красивото му лице бе почерняло, носът бе малко изгорял. Очите му бяха скрити зад слънчеви очила.
— ФБР претърсва имението на семейство Росадо и яхтата им — отвърна Марино вместо мен.
Докато пращах имейл на Бентън, че сме кацнали живи и здрави, пристигна съобщение от Брайс.