„Паролата на електронната ми поща не работи. А твоята?“
„Моята е наред“, отговорих му.
„Можеш ли да питаш Луси?“
— Сивият пикап на Ранд Блум е взет от дългосрочен паркинг в Логан — каза Марино. — И помниш ли белия ван, за който ми каза? Онзи, който ударил кола на ферибота в Еджуотьр, преди да бъде застреляна Джули Истман? Каза, че приличал на ремарке.
— Май си го намерил — по-скоро заяви, отколкото попита Къстър. И аз пак си спомних белия ван, който подминахме, когато пътувахме към местопрестъплението на Нари.
Той също приличаше на ремарке. Марино му бе свирнал с клаксона и шофьорът бе отбил, за да ни пусне. Убиецът може да е бил пред очите ни, а ние да сме нямали представа. Както всичко останало. Играеха си с нас, правеха ни на глупаци, следвахме плана на едно чудовище. Колко ли бяхме забавни.
— Зарязан на марината недалеч от къщата на Росадо в Марбълхед Нек — продължи Марино да го осведомява за последните новини — подробности, които бях сигурна, че няма да ни помогнат. — Със свалени номера. Вътре нямаше нищо освен белина. Можеше да се помирише от съседната пресечка.
— Значи човекът, който го е карал, вероятно убиецът, го е изоставил. И след като е убил Ранд Блум, е избягал с неговия пикап извън града — отвърна Къстър, сякаш това беше факт, а не предположение.
И преследваше колата на Бентън, игра си на котка и мишка с нас на магистралата.
— Гадно, обаче аз вече знаех за това — каза Къстър.
Щом вече знаеше, значи от ФБР са се свързали с него. Отново ме обзе гняв. Те си задаваха въпроси, опипваха почвата, а аз се взирах в главата на Марино. Какво бе разказал нарочно или без да иска? Какви данни на Криминологичния център бе разкрил, без да прояви здрав разум и да предвиди как това можеше да навреди? ФБР бе изолирало Луси преди време и щеше да го направи и сега, но по много различен начин. Този път присъдата щеше да е различна, и то такава, която можеше да я лиши от свободата и живота й.
— Ден година храни, това е Бюрото за теб. Още едно разхищение на парите на данъкоплатците — каза Марино, когато Луси излезе от наземната служба и се затича към джипа.
— Коя е тя? — попита ме Къстър. Не можех да повярвам, че той не знае. Освен това не разбирах как на някой можеше да му се флиртува точно в този момент. — Дъщеря ти? По-малката ти сестра? Наистина ли сама кара онази голяма машина?
Луси седна до мен.
— Съобщение от Брайс — казах й. — Проблем?
— Неприятности със сигурността. Ще ти обясня по-късно — каза тя.
Погледнах часовника си. Беше седемнайсет и петнайсет. Оставаха ни поне три часа дневна светлина, която можехме да използваме.
40.
Пътуването до тренировъчния център и стрелбището на шерифския офис на окръг Морис ни отне трийсет минути в следобедния трафик.
Усещах времето. Беше осезателно като силен вятър, който ни буташе назад към миналото, а то пък зееше забранително и неподатливо на промяна. Луси криеше нещо, което не искаше да сподели, но предчувствах, че рано или късно ще разбера какво е. Тя бе потънала в айпада си, а аз се измъчвах с тестове и реконструкции, за които не вярвах, че ще ни помогнат да хванем убиеца, станал истинска знаменитост в интернет. Луси ни информира, че откакто бяхме тръгнали от Бостън, Медноглавата змия бе набрал огромна популярност в социалните мрежи. Не можех да търпя вниманието, което злите хора получаваха.
Не ми харесваше да ми напомнят, че по-голямата част от енергията ми отиваше за строене на хипотези, а не за спиране на виновника. Работата ми беше да се подготвя за съдебните заседатели, за прокурорите, да съм сигурна, че съм прегледала всяка молекула при разследването и съм я документирала. Но това не беше достатъчно и преминавах отвъд спазването на правилата. Не бях сигурна, че вече съм способна на това.
Бях сама в обърканите си и гневни мисли. Гледах пейзажа с красиви къщи, конски ферми зад спретнати огради, поляни и паркове, оградени с лилавеещи камъни. Зеленината беше изобилна и шосетата бяха покрити със сенки. Вече бяхме на Уест Хановър Авеню, влизахме и излизахме изпод слънцето, от което очите ме боляха. Луси правеше нещо в интернет, а аз стоях с гръб към нея и се взирах през прозореца.
„Приемаш всичко прекалено лично.“
Не спирах да си го повтарям, но това не вършеше работа. За миг станах сантиментална. Изписани на ръка табели рекламираха домашно отгледани плодове и зеленчуци, с които Градинарският щат бе прочут. Преглътнах. Чувствах, че ме задушават емоции, които не очаквах. Защо животът не беше по-различен… Тогава щях да си взема царевица, домати, подправки и ябълки. Копнея за свежия им аромат, за допира им. Вместо това ме обгръща пагубна мъгла. Измама. Луси си имаше свои стремежи и двамата с Бентън си споделяха.