— Трябва да внимаваш, когато говориш все едно знаеш прекалено много — каза й Къстър.
В куфара с етикет „Доказателства“ беше ремингтънът 308-и калибър, който Марино бе намерил в апартамента на Ранд Блум — дуло от неръждаема стомана, приклад в черно и зелено. Той я взе.
— Стандартно дуло 5R със спирачка на дулото — каза той — и наистина добър мерник Леъполд Марк 4, но няма следи от употреба. Съгласен съм, че проклетото нещо е чисто ново. Не мисля, че въобще е стреляно с него.
— Някой е знаел, че ще се сетим за това за две секунди. — Луси бе отишла при джипа и се протягаше вътре, за да извади манекена.
„Някой.“ Не можех да се отърва от усещането, че тя има представа кой е той.
— Това не е нашата пушка, вече мога да ви го кажа — обади се Къстър. — Дулото няма да е същото, но за пред съда ви трябва повече от моята дума. Ще ви дам едно хубаво парче мед, което съдебните заседатели да разгледат. — Очилата му със сиви стъкла бяха обърнати към Луси, която вдигаше хладилната чанта. Изведнъж й хвърли заглушители за уши и тя ги хвана с една ръка.
Сложи ги на ушите си и Къстър взе ремингтъна. Бръкна в друга кутия, облицована с мек материал, и ми подаде видеокамера.
— Трябва да заснемеш това — каза той. — Една от причините, за които се сещам, са съдебните заседатели. Ще им покажем колко усилия сме положили, че не просто сме направили обикновени проби в лаборатория с климатик.
Насочих камерата към него и започнах да записвам. Той слезе от площадката на земята. Отвори пушката, сложи меден патрон със син връх от полимер и лъскава месингова гилза. Затвори пушката с рязко кликване, легна на тревата, подпря приклада на торба с пясък и мушна отвора на дулото в най-близката до него тръба.
— Пазете си очите и ушите! — Беше по корем, а прикладът се бе наместил между рамото и бузата му.
Чу се остър пукот и след това настъпи тишина. Нискоскоростният куршум се спря във фибропластмасата. Дори не успя да измине двата метра до другия край.
— Спри. — Имаше предвид да спра да снимам.
Седна и свали шумозаглушителите. Обяви, че повече няма да стреляме и вдигна червен флаг на пилона, в случай че се появят други стрелци. Никой нямаше да натиска спусък за момента.
— Луси? — каза той. — Ще позволя на теб и на Марино да сложите Икабод в дъното на стрелбището. Нека да е далеч, ще започнем с хиляда метра и винаги можем да го преместим по-напред, ако се наложи. Но си мисля, че тази гад избива жертвите си от голямо разстояние. Идете колкото се може по-далеч, докато това божествено място е все още само на наше разположение, защото обикновено по залез-слънце се появяват по няколко идиоти, които се готвят за следващия лов на Осама. Тогава ще трябва да кажем сбогом на дъното на стрелбището, освен ако не искаме да ни отнесат главата. — После се обърна към мен. — Това не го засне, нали?
Джак Къстър отвъртя капачката на тръбата и започна да вади белия пълнеж, който приличаше на захарен памук. Гледах го от един сгъваем стол. Жегата ме притискаше като пластове гореща вода над мен. Бежовите ми спортни дрехи бяха полепнали по кожата, ръкавите ми бяха запретнати и потта се лееше по ръцете, гърдите и гърба ми и ги охлаждаше.
След още малко изваден пълнеж куршумът грейна като нова монета. Имаше малко сажди в задната част от бързо горящия барут. Къстър каза:
— Ето те и теб. Общо взето каквото очаквах.
Обърнах се към Марино, Луси и манекена — мъжки торс с телесен цвят, набучен на лъскав прът, който в някакъв момент се беше снабдил с глава и стойка. Те взеха хладилната кутия и голямата кутия с инструменти, шумозаглушителите бяха на ушите им. Тръгнаха по прашна суха пътека през стрелбището. Слънцето напичаше ниско над далекопроводите, които кръстосваха хоризонта. Наоколо нямаше никого, беше тихо, чуваше се само шумът на колите, които не виждахме. Тогава видях Къстър, застанал над мен с протегната ръка.
В дланта му имаше голям меден куршум, съвсем непокътнат, включително и синия връх. Сякаш никога не бе изстрелван. Но нарезът на дулото се бе отпечатал добре.
— Малко ти спира сигнала, а? Все едно си прави номера със зрението ти? — каза той.
— Така е.
Той извади айпад от раницата си, писа нещо около минута и на екрана се появи уголемена снимка — медният куршум с острите си като бръснач разклонения на върха, който бе изваден от гърдите на Джамал Нари. Къстър дълго се взира в изображението на екрана, след това разгледа с лупа, увеличаваща десет пъти, куршума, който извади от тръбата, като го чистеше от белите влакна. Даде ми го. Беше топъл и тежък.