— Дори не сме близо — каза той. — Този, който държиш в ръката си, определено няма завъртане 1 към 10 и аз вече знам от вида дуло, известно и като ремтаф, че то е 11,2 към 5. Изводът е, че пушката, която търсим, не е ремингтън 700, освен ако дулото не е било заменено с нещо като кригер. Да не говорим за патроните, които Марино е иззел от апартамента на Блум. Това не са гилзи на „Барнс“. Ще напиша доклада си, но освен ако ти или Марино нямате още въпроси за конкретната пушка, аз съм доволен.
Седях тихо в сгъваемия си стол и се взирах в далечните силуети на Луси и Марино в маранята. Усещах как Къстър ме разглежда като балистично изчисление.
— Опитай се да не показваш толкова ентусиазъм — каза той.
— Ще положа всички усилия.
— Не се позволява обезкуражаване. То е против правилата на стрелбището.
— Онова, което се опитвам да не чувствам, не е радост, че съм тук и правя това. Опитвам се да се разубедя, че си губим времето, като правим стъпка по стъпка онова, което ще ни трябва за процеса, който може никога да не започне — отвърнах аз, като го гледах в очите.
— Ще го хванем, който и да е.
— Някой си играе с нас. Напълно ни манипулира.
— Нямах представа, че си такава фаталистка.
— Освен това се опитвам да спра да мисля кой още ще умре, докато ние тук си играем с оръжия.
— Нямах представа също, че си негативна и цинична.
— Не знам какви представи си имал.
— Да не би аз да съм направил нещо?
— Не и на мен.
— Не си играем. — Той прибра ремингтъна в облицованата кутия от черна пластмаса с надпис „Доказателства“. — Но разбирам какво изпитваш.
— Не мисля, че разбираш. — Погледнах го. Сивите му очила гледаха към мен. — Ти вече знаеше, че тази пушка не е онази, с която са убити жертвите. Вече знаеше отговорите на въпросите си, преди дори да си ги задал.
— Не ти ли се е случвало да знаеш от какво са умрели хората, преди да им направиш аутопсия? Ами Ранд Блум? Ти си извадила тялото му от басейна и си видяла раната от намушкване. Имаше ли нужда да го разрежеш, за да разбереш, че ножът е влязъл от долу нагоре, бил е завъртян, срязал е аортата и е спрял сърцето? Може да е аспирирал малко вода с последния си дъх, но е нямало как да оцелее след такъв удар, съвсем във военен стил.
— Виждам, че Марино споделя доста с теб. И не аз правих аутопсията на Блум. Нямаше да се сметне за честна и безпристрастна.
— Но си била права за причината за смъртта му.
— Да, бях.
— Но това не е достатъчно. Трябва да го докажем. И току-що го направихме. Помагам да изградим солидно обвинение.
— Предполагам, че следващото, което ще докажеш, е, че жертвите не са простреляни от земята, дори не от малка височина.
— Напълно си права. Не са.
Той отвори друга кутия, този път по-голяма и груба, и извади далекобойния снайпер. Беше заплашителна черна пушка с голям проследяващ дигитален мерник. Той я постави на статив.
— И докато свършим, може да преосмисляш любимата си теория — рече той.
— Която е?
— Че барутният заряд е бил толкова малък, че е можел дори да хвърли куршума. Не е било точно така, но съм съгласен с теб, че онзи задник е искал да намериш куршума с гравираната тройка на него. Нали не сте го казвали пред медиите?
— Доколкото ми е известно — не.
— Притеснява ме следното: три от колко? Колко убийства е планирал?
Представих си седемте монети и си казах, че остават още четири. Марино, Луси, Бентън и аз. И след това спрях да мисля. Гледах как Къстър започна да слага куршуми в пълнителя.
— Работи е безжична интернет връзка — каза той. — Сензорите събират цялата информация за околната среда, дори за въртенето на земята. Всичко с изключение на вятъра, тези данни трябва ние да въведем. Информацията се изпраща към айпад, което е полезно, когато имаш асистент, а предполагам, че нашият убиец няма.
— Нашият? Нека не използваме езика на връзките.
— Идеята ми е, че подобни задници обичат да работят сами, освен ако не става въпрос за нещо маловажно и не особено предизвикателно.
Отвори още една кутия и извади мерник със стъкла Сваровски. Сложи го на груб триножник.
— Можеш да видиш добре какво се случва при увеличение 60 пъти. — Той се взираше в Луси и Марино в далечния край на стрелбището, които ставаха все по-малки под ниското слънце и върху тях падаха сенки от далечните дървета. — Макар да си давам сметка, че според теб си губим времето, като си играем с оръжия. Макар че, разбира се, ако наистина си го мислеше, нямаше начин да си тук, прав ли съм?
— Надявам се да си прав.
— Ти наистина си ядосана. Не те виня.