— Не са фалшиви и определено са били лъснати — каза ми Бентън. — Ако ги погледнеш под лупа, ще видиш, че всичките имат едни и същи, много фини следи. Вероятно са чистени в метален барабан. Любителите на оръжия, които сами си зареждат амунициите, често използват барабан, за да лъскат гилзите. Монетите трябва веднага да заминат към лабораторията.
Марино вдигна торбата.
— Не разбирам.
— Бяха оставени на нашия зид — обясних. — Това можеше да почака, докато не се уверим, че наоколо няма никого — казах на Бентън.
— Няма. Подобен престъпник не действа по този начин.
— Подобен престъпник? — попита Марино. — Чувствам се като човек, който е пропуснал първата половина на филма.
— Трябва да тръгвам. — Бентън се взря в очите ми. Огледа се и пак се обърна към мен, преди да се върне в къщата, където бях уверена, че крои планове, които пази за себе си.
Марино сложи инициалите си на етикета на торбата, написа часа и датата, премижал с едно око иззад рей-баните, за да го предпази от дима. Дръпна още веднъж от цигарата, загаси я в една плочка на алеята и прибра фаса в джоба си. Стар навик от работата по местопрестъпленията, където се смята за лош вкус да се хвърлят боклуци, които биха могли да бъдат сбъркани с улики. Знаех как става, и аз съм го правила. Ставаше доста грозно, когато забравех да си изпразня джобовете, преди панталоните или якето ми да се озоват в пералнята.
Марино се качи на джипа и нервно пъхна торбата в жабката.
— Монетите първо трябва да отидат за снемане на отпечатъци, после за ДНК и други следи — казах му, докато затваряхме вратите. — Бъди внимателен с тях. Не искам да добият нови качества, като например резки от подмятане.
— Значи да ги приема сериозно, като истински улики, така ли? И от кое престъпление? Би ли ми обяснила какво, по дяволите, се случва?
Разказах му каквото си спомнях от анонимното съобщение, което получих предния месец.
— Луси откри ли кой го е пратил?
— Не.
— Шегуваш се, нали?
— Не беше възможно.
— Не е могла да му хакне адреса и да разбере кой е? — Марино излезе на заден от алеята. — Луси май губи форма.
— Изглежда, подателят е бил достатъчно хитър, за да използва компютър с публичен достъп в бизнесцентър на хотел — обясних. — Няма как да разбере кой е. Спомням си, че ми каза, че съобщението е пратено от Мористаун.
— Мористаун — повтори той. — Мамка му! Точно там, където са убити двете жертви от Джърси.
Излязохме на улицата и аз останах поразена колко е спокойно. Беше по обяд, в средата на юни, един от онези дни, в които ти е трудно да си представиш, че някой крои зли планове. Повечето студенти си бяха заминали за ваканцията, много хора бяха на работа, а останалите — у дома, където наваксваха със задачи, отлагани през академичната година.
Професорът по икономика срещу нас косеше моравата си. Вдигна поглед към нас и ни махна, сякаш всичко в света беше прекрасно. Съпругата на банкер две къщи по-надолу подрязваше живия плет, а пред съседния двор бе паркиран градинарски бус. Недалеч от него се виждаше кльощав младеж с тъмни очила, торбести джинси, суитшърт и бейзболна шапка. Той вдигаше много шум с бензиновата прахосмукачка за листа, с която чистеше тротоара. Изобщо не ни погледна и не ни оказа любезността да спре работа, докато минавахме. Треволяци и прахоляк покриха джипа и затракаха по ламарината.
— Задник! — Марино пусна за малко светлините на тавана и сирената.
Младежът пак не обърна внимание. Изглежда, че дори не ни забеляза.
Марино натисна спирачките, паркира рязко и изскочи навън. Прахосмукачката беше шумна като моторница. Внезапно настъпи тишина, след като младежът спря работа. Обърна към нас тъмните си очила, устата му не изразяваше никаква емоция. Опитах се да си спомня дали го познавам, може би съм го виждала наоколо да чисти нечия градина.
— Ще ти хареса ли, ако направя така с твоята кола? — изкрещя му Марино.
— Нямам кола.
— Как се казваш?
— Не съм длъжен да ти кажа — отвърна той с безразличен тон и тогава забелязах, че косата му е дълга и морковеночервена.
— Нима? Ще видим.
Марино закрачи край буса, започна да го оглежда. Извади бележник и взе демонстративно да записва регистрационния номер. След това снима превозното средство с блекбърито си.
— Ако открия и най-малък проблем, ще те накажа за повреда на обществена собственост — заплаши го той. Вените на врата му бяха изпъкнали.