Останах на мястото си, права зад прицела на триножника.
— Скорост при излизане от дулото, скорост на вятъра, температура, атмосферно налягане и вид куршум. И хубавото на това бебче — той посочи пушката — е, че само си пресмята, стига да му въведеш вида амуниции и вятъра, който точно в момента е променлив и минимален, но е на път да стане по-силен. В четвъртък сутринта в Кеймбридж около времето, в което Джамал Нари е бил застрелян, вятърът е бил десет възела от север. Сега се е обърнал, затова е толкова ужасно горещо.
Преместих мерника, намерих червените метални мишени, закачени с вериги на стойките на разстояние от сто метра до километър и половина. Последната извивка на хълма, която можех да видя, приличаше на мираж на морска вълна в жегата, а мишената беше не по-голяма от топлийка. Опитах се да се успокоя. ФБР на няколко пъти почти съсипа Бентън, а сега с удоволствие съсипваше Луси. Гневът ми беше огромен. Нямаше да мине. Това беше семейството ми.
„Никой нямаше право да докосва семейството ми.“
— Стрелецът очевидно знае какво прави и избира амунициите според случая — продължаваше да говори Къстър. — Някои куршуми са хлъзгави при вятър, но LRX са направо ужасни. Те минават през нестабилна атмосфера, през плът, кост, в каквото попаднат. Масивна експлозия и раната изглежда като желе.
— Ами субсоничните?
— Не мисля. Те се движат със скорост, по-ниска от 365 метра в секунда. Но по-лек заряд — да — каза той. — Добави това към голямото разстояние и скоростта рязко пада. Куршумът губи кинетична енергия. Ако планираш правилно, той остава недокоснат и може да се намери.
Насочих мерника обратно към Марино и Луси, които закрепваха балистичната глава с още самозалепваща се лента. Видях че са използвали гумения чук, за да забият стоманения кол в пръстта и го бяха оградили с камъни.
— Кажи на глас какво си мислиш — казах на Джак Къстър.
— Да кажем, че някой от тези излезе от дулото със скорост 750 вместо с 850 метра в секунда. — Той взе патрон от кутията и го вдигна. — С други думи, съвсем малко по-лек барутен заряд. На хиляда метра скоростта ще падне под 350 метра в секунда или с енергия, по-малко от 550 джаула.
— И в зависимост какво удари, може да има много малък взрив или косвени поражения.
— Ако удари нещо меко като плът — съгласи се той. — Или балистичен желатин. А не твърда цел като метал или жива кост. Куршумът, който си извадила от гърдите на Джамал Нари, колко точно кост бе уцелил?
— Беше разделил прешлена и след това бе минал през меката тъкан и бе заседнал под кожата.
— Това е част от обяснението. Другият въпрос е откъде, по дяволите, стреля убиецът?
— Знаеш ли?
— Не. — Той извади малка бяла кърпа от раницата си и ми я подаде. — Но знам със сигурност, че когато свършим, ти вече няма да мислиш като досега.
— И как мисля сега?
— Като учен. Като лекар. Като майка или леля. Ще те науча как да мислиш като ловец на човешки същества.
— И според твоя опит това как изглежда?
— Никак, ако те го предусетят — каза той.
Гледах Луси и Марино. Те се опитваха да обърнат манекена с гръб към нас. Говореха си, след това тръгнаха към нас по тясната прашна пътека, по която едвам можеше да мине сервизна количка. Очите на Луси не спираха да се движат, докато говореше. Познавах я по-добре от всеки друг. Тя се тревожеше, че някой ни преследва и тревогата й почиваше на истинска информация.
— Ще пробваш ли или какво? — Къстър пак потупа по стола.
Тръгнах към пейката и седнах на стола.
По лицето ми се стичаше пот и ми влизаше в очите. Не можех да се настаня удобно. Уж бях човек със силни и уверени ръце на хирург, а треперех при всеки опит да наглася синия X върху целта на дисплея. Пушката беше тежка, поне десет килограма.
— Не мисля, че съм на правилната цел — признах.
— Не си. Извивката на хълма на хиляда метра от нас е онази голямата вляво. — Къстър стоеше наблизо и ми асистираше. Данните от мерника излизаха на айпада му.
Желатиновият човек беше унищожен с два изстрела. Къстър улучи мястото на тила в основата на черепа, на което би трябвало да се намира вторият шиен прешлен. От хиляда метра разстояние куршумът с по-лек барутен заряд не излезе от другата страна, имаше много малко поражения. Амплитудата на траекторията беше 12 метра, което означаваше, че снайперът е трябвало да се прицели поне от такава височина над целта. Куршумът с повече барут мина през желатиновата глава и не намерихме гилзата. Най-вероятно се бе забила в земята.
Запазеният куршум, който бе убил Джамал Нари, трябва да е бил зареден с по-малко барут от обичайното. Ако беше така, Луси щеше да се окаже права. Било е нарочно. Не бях впечатлена, че се е сетила, по-скоро се притеснявах защо го е направила. Тя хем беше с нас, хем не беше. Беше фокусирана и в същото време вниманието й се луташе навсякъде. Очите и не спираха да шарят. Долавях дори незабележимите движения на главата й. Периферното й зрение и слухът й бяха нащрек. Една мисъл си проби път от тъмно, дълбоко и недостъпно място в съзнанието ми. Луси може би знаеше кой е Медноглавата змия. Сигурно Бентън също имаше своите подозрения и по някаква причина двамата не споделяха с мен.