— Тя не трябваше да ти го казва. — Сянка от болка мина през очите на Луси и те потъмняха и станаха с цвят на мъх.
— Преди няколко месеца внезапно си купи нов хеликоптер…
— „Агуста“ ми харесва повече. Двайсет възела по-бърз е.
— А наскоро си взе и ново ферари.
— Имаме нужда от задна седалка и се обзалагам, че Джанет не ти е казала защо.
— Не ми каза.
— А трябваше. Е, вече не е важно. Но поне задната седалка върши работа, когато вземам Сок.
— Кое не е важно вече?
— Трябва да питаш Джанет.
— Питам теб.
— Сестра й има рак на панкреаса в четвърти стадий.
— Съжалявам. Мили боже, толкова съжалявам. С какво мога да помогна? — Познавах Натали и в един момент проумях цялата история. Тя беше самотна майка със седемгодишен син.
— Джанет обеща да гледа Деси — каза Луси и аз не бях изненадана.
Разбира се, че Джанет ще го направи, дори да не беше най-правилното нещо. Освен това знаех, че иска деца. Не беше срамежлива по този въпрос. Тя беше бивш служител на ФБР, адвокат, който се занимаваше с екология. Беше мила, улегнала и би била отлична майка. Луси се притесняваше, че пък щеше да бъде лош родител. Винаги бе казвала, че не може да се справя с деца.
— Разбира се, че ще ти помогна. Ще направя всичко, което искаш — повторих.
— Не мога да го направя — каза тя.
— Деси те обожава.
— Той е страхотен, но не.
— И ще го оставиш да се озове в дом? — Не можех да повярвам, че е толкова себична и студена. — Е, това никога няма да се случи. Ще го взема, преди да стане и ти най-добре би трябвало да знаеш…
Не довърших. Няма да й кажа, че ако не се бях намесила и не бях заместила майка й, кой знае какво щеше да се случи.
— Натали беше диагностицирана преди няколко месеца — продължи Луси и очите й за миг светнаха от избилите сълзи.
Поне се чувстваше зле от това. Поне изпитваше нещо.
— Ракът вече се е разпространил в лимфните възли и в черния дроб. — Оглеждаше се из бара, не поглеждаше към мен. — Четвърти стадий е и всички сме се подготвили за най-лошото. Взех колата. Направих всичко, което можах, и нещата вървяха добре, докато миналия месец реших, че няма да го направя. Казах на Джанет, че не мога. Че тя трябва да постъпи както иска, но аз не мога.
— Разбира се, че можеш.
— Не. Невъзможно е.
— Миналия месец — хрумна ми изведнъж. — Защо реши миналия месец?
Луси отпи последната глътка от бирата си.
— Казах й, че не трябва да е с мен. Особено ако има дете. Никой от тях двамата не трябва да е с мен. Но тя не искаше да слуша, а аз не можех да й кажа причината.
— Затова си спряла да носиш пръстена. Искала си да скъсаш с нея. Да не се виждаш с някой друг?
— Да, искам да скъсам с нея.
— И въпреки че летяхте заедно с Джанет в четвъртък сутринта и минахте над къщата ми. Очевидно си много наранена. Знам, че обичаш Джанет. Не спря да я обичаш през всичките години, в които бяхте разделени. Намерихте се отново, а сега това?
— Именно миналото е проблемът. Защото това е всичко друго, но не и миналото ни и това е такъв голям проблем, какъвто не можеш да си представиш — каза тя и аз отново го долових — онзи огромен звяр, който не мога да видя. След това се появи и тревогата под лъжичката.
— Не ми звучиш като човек, който иска да скъса. — Чух се и си дадох сметка, че не звуча убедително или пък решително, докато се опитвах да потисна гаденето.
— Тя има нужда да се изнесе. Вече трябва да го е направила. Казах й, че ще я откарам където иска, за да е възможно най-далеч от всички нас. — Лицето на Луси беше каменно и под твърдата й хладна обвивка прозираше желание, което бе толкова горещо, че не можеше да се докосне, разтопено и течно като земното ядро.
— Току-що спомена всички нас.
— Бях с Джанет, когато започна. Първо Куонтико, а след това живяхме заедно във Вашингтон — каза Луси. Звучеше несвързано. — Но Джанет не беше в обсега на радара. А сега вече е.
— Чий радар?
— Джанет вече е в обхвата и е невъобразимо опасно. Може да стане много страшно и да свърши само по един начин. Тя иска да загубя всичко, което обичам.
— Джанет не иска да ти отнеме нищо.
— Не говоря за нея.
— Тогава за кого? — Изведнъж усетих как изстивам и ми се гади.
Облякох си якето. Притиснах ръце към лицето си, а те бяха толкова студени, че пръстите ми бяха посинели. Изчаках, докато пристъпът премине и отново го видях. Видях го да се размърдва.