Не чувах какво си говорят. Приближих се в тъмнината и видях запалена цигара, която се подаваше от ръка на ръка. Академията на ФБР, когато Луси беше още почти дете и гласът й издаваше, че е наранена и пълна с копнеж. А този на Кари беше успокояващ и овладян. Двете споделяха цигара. И тогава разбрах.
„Защо трябваше да си ти? Защо трябваше да си ти!“
Спомних си какво долових и какво се случи, като го изрекох на глас.
„Видях те в зоната за пикник предната вечер.“ Повдигнах въпроса в нормален разговор, сякаш не беше нищо особено.
„Значи сега ме шпионираш.“ Луси го каза така, все едно ме мразеше. „Спести си проповедите.“
„Не те съдя, помогни ми да разбера.“
Детето, в чието отглеждане бях участвала, вече го нямаше. Не познавах тази Луси. Извиних се за грешките си. Какво бях сторила, за да направя възможно това да се случи, да я накарам да избере някой толкова опасен и вреден?
„Нищо не можеш да ме накараш да направя“, каза тя. Но аз нямах това предвид.
Това, което имах предвид, беше същото, което бих си мислела, ако сега й кажех тези думи.
Първата й хапка от истинската храна не биваше да бъде отровна. През всичките тези години бях искала да изтрия Кари Гретхен от лицето на земята. Плашеше ме колко малко ми пукаше дали ще я убия, колко много исках да е наистина мъртва и забравена. Може би трябваше да се срамувам, че мразя някого толкова, но то си беше в човешката природа. Хората си приличат повече, отколкото предполагат.
— Извинете, че ви безпокоя. Обажда се доктор Скарпета. — Звъннах в офиса на Бентън.
— С какво мога да ви помогна, госпожо?
— Търся съпруга си.
— Кой е съпругът ви, госпожо? — Някакъв младок беше нощна смята и показваше обичайното дървено отношение, което ме караше да искам да го сръчкам с остена.
— Аз съм доктор Скарпета. Съпругата на Бентън Уесли.
— Какво мога да направя за вас? — каза той и гневът ми се втвърди и вледени, можеше да му направи рана като от измръзване.
— Опитвам се да се свържа с него. Важно е и моля, престанете да ме наричате „госпожо“.
— Не ми е позволено да давам информация…
— Аз съм главен съдебен лекар. Съпруга съм му и спешно трябва да се свържа с него.
— Опитахте ли да оставите съобщение?
— Не. Прекалено глупава съм, за да се сетя за това.
— Нямах намерение да ви обидя, госпожо. Ще предам съобщението. Предполагам, че в момента е зает.
— Предполагате? — Това беше всичко, което можех да кажа, за да не му се разкрещя.
— Когато се появи, ще се погрижа да научи, че сте се обаждала.
— И откъде ще се появи?
— Съжалявам, но…
Затворих му, хвърлих телефона на леглото и той отскочи. Отидох до минибара и отворих вратата. Намерих още един джин, но го върнах на мястото му. Грабнах бутилка вода и угасих светлините. Чаках всичко да свърши като ужасен сън, но не ставаше така.
45.
Запалих лампата и си представих далечна стрелба. Не беше експлозивен шум, нито остро пукане, а по-скоро приглушен звук като от счупване с голи ръце на суров морков, стрък целина или зелена чушка. Представих си кухнята и си спомних, че не съм си у дома.
Изключих алармата на телефона си след неспокоен сън. Сякаш не бях мигнала нито минута, а непрекъснато бях мислила, разрешавала проблеми, бях се тревожила за Луси, докато Кари Гретхен се разхождаше из съзнанието ми като бясно животно. Виждах очите й, усещах начина, по който ме пронизваше с втренчения си поглед. Знаех, че иска да ме нарани. Знаех, че ме иска мъртва. Седнах на леглото.
Меката светлина огряваше старинните мебели, стъклените лампи с бели абажури, кремавите платнени тапети. Спомних си къде съм. Хотел „Мадисън“. На четвъртия етаж, в ъглова стая с изглед към двора. Погледът ми се спря в пространството между флоралните завеси, където се виждаше непрогледна тъма. Усетих пристъп на нетърпеливост и застанах една идея повече нащрек.
Въпреки усилията ми пердетата не бяха напълно събрани дори и след като сложих стол пред тях и се опитах да ги дръпна и да ги затисна към стъклата. В някакъв момент се бяха раздалечили. Докато гледах в черното пространство в пролуката, си спомних какво бе казал Ницше: „Когато се взираш в бездната, бездната също се взира в теб“. Спуснах крака на пода и оправих стола.