Не се страхувах от тъмното, но нямах намерение да улеснявам някой, който е решил да ме шпионира, докато чета или работя на лаптопа си на загасена лампа или по-лошо — докато спя. Трябваше му само телескоп за нощно виждане с висока резолюция. А и Кари беше някъде навън. Усещах присъствието й, от което нямаше отърване. Когато се обърнех, за да я видя, тя ме заобикаляше. Накъдето и да погледнех, тя все беше зад мен като сянка, когато слънцето свети в лицето ми.
„Хищниците дебнат жертвите си. Започват с очите.“
Бентън бе написал това с кафяво мастило върху лист с воден знак. Инициалите му БУ бяха изписани със семпъл шрифт, нямаше адрес, телефон или друга лична информация. Все още пазех това писмо, първото, което ми написа преди повече от двайсет години, когато бе женен за друга жена. Чувствам се празна, толкова ми липсва, но поне беше в безопасност. Беше ми изпратил съобщение в три през нощта, че ще ми се обади. Все още не беше го направил. Насочих дистанционното към телевизора, за да гледам новините.
Обичайните икономически тревоги, местни престъпления и бедствия. Малък самолет се разбил, четирима загинали. Пожар, двама в болница заради отравяне с дим. Извадих чантите си от гардероба и ги сложих на леглото. В този миг водещата започна да съобщава новини за Боб Росадо.
— … Тялото му е било транспортирано в съдебна медицина в окръг Броуърд миналата нощ, но все още няма подробности за причината за смъртта на конгресмена, който почина, докато се гмуркаше край яхтата си вчера — каза тя. — А сега да видим какво има да ни каже Сю Ландър. Сю? Добро утро.
Появи се тъмният заден паркинг на Съдебна медицина. Белите коли, които ходят на местопрестъпления, и палмите едва се виждаха под изкуственото осветление. Репортерката на име Сю стискаше микрофона с безизразно лице, след това трепна, когато разбра, че е в ефир.
— Добро утро — каза тя.
— Сю? Какво се случва в този ранен час в Южна Флорида? Има ли новини?
— Тук имаше струпване на репортери през по-голямата част от нощта, но сега, както виждате, е тихо. Това, което знаем, е, че доктор Рейн тръгна с колата си от този паркинг преди два часа и още не се е върнал.
Още кадри, този път на тях се виждаше силует на едноетажна сграда с плосък покрив. Портата се отвори с трясък и се чу силен звук от двигател. От нея излезе бял джип с пуснати фарове, които осветиха храстите хибискус. Глутница репортери и цяло съзвездие от качени на рамото камери се втурнаха напред. Лицето на Ейб Рейн се виждаше ясно пред прозореца на колата. Той не поглеждаше никого, което беше нетипично за него. Беше млад, енергичен, бивш куотърбек в „Нотър Дам“, не бягаше от срещи, нито с журналисти, нито с когото и да било друг.
— Доктор Рейн?
— Доктор Рейн!
— Можете ли да ни кажете какво става с…
— Знаете ли какво е убило конгресмен Росадо?
— Някакви данни за престъпление?
Отговориха им само рубинените стопове на колата, докато съдебният лекар бавно караше през паркинга покрай изкуственото езеро, а след това се отдалечи. Тогава се върнахме обратно в студиото в Мористаун.
— Значи е бил цяла нощ там, така ли, Сю? Не е ли малко необичайно?
— Беше в сградата допреди два часа, както споменах — каза глас зад кадър. — А според последната информация от Съдебна медицина, аутопсията ще бъде завършена днес.
„Завършена?“ Замислих се. Странно изказване. Свалих широките памучни хирургически дрехи, с които бях спала, и потърсих облекло, за да си направя упражненията по йога, така както аз ги разбирах — предимно разтягане и поддържане на тонус. Личното ми време, както го наричах. Правех упражненията сама в стаята си. Шорти от спандекс и потник с вграден сутиен.
— Значи все още не е направена. Може би чакат някакви специални тестове? — предположи водещата, но това не можеше да е причината.
Доколкото познавах Рейн, нямаше да се съгласи да бави аутопсията при смърт на толкова известен човек и със сигурност забавянето не се дължеше на тестове, които е поръчал. Колкото повече чакаше, толкова повече щяха да го нападат репортерите и да обикалят слухове. И точно това се случваше.
„Ако приемехме, че това беше в неговата юрисдикция, но вероятно вече не беше.“
Връхлетяха ме пак същите подозрения, които имах предната вечер, когато се появи новината, само че сега изпитвах сигурност и чувство за неизбежност. Представих си Рейн, уединен в кабинета си, как дава нареждания по телефона, обсъжда стратегии, приема указания и заповеди. Бях готова да се обзаложа, че ще се отърве от случая като от горещ картоф и имаше поне една основателна причина да го направи.