Според законите на Флорида обществените архиви бяха достъпни за широката публика, включително и снимките, докладите и всяка документирана информация, свързана с криминално разследване. Ако Рейн търсеше пълна дискретност, нямаше начин да я подсигури. Трябваше само да поиска помощ от Съдебномедицинския корпус на армията и ФБР. Можеше съвсем законно да заяви, че Росадо е бил част от федералната власт и затова не е проблем на Флорида.
Можеше и да ми се обади, но по протокол трябваше да се свърже директно с шефа ми Джон Бригс и подозирах, че двамата знаеха и за други притеснителни фактори. Росадо внезапно бе умрял точно когато беше въпрос на време, вероятно на часове или дни, да бъде дискредитиран заради сериозни престъпления. Убийството на Грейси Смитърс и участието на сина му Трой в него, убийството на застрахователен детектив, свързан с имотите на Росадо, и, разбира се, вероятността да е прал пари и да е използвал за управление на кризите си психопат на име Кари Гретхен, която не беше мъртва.
Гордиев възел, невъзможен за развързване. Александър Велики е решил проблема, като го е разсякъл с меча си — или с други думи, по нечестен път. Провокативно име за корпорация. Чудех се кой ли го е измислил. Тогава тя пак се появи в съзнанието ми. Беше загадъчно наименование, което би хрумнало на нея, намек за използване на насилие, когато е подходящо, или в нейния случай — всеки път, когато тя пожелае.
„Тя не работеше сама.“
Имаше си все по един Клайд, както казваше Луси. Кари винаги работеше с партньор убиец. Темпъл Голт, Нютън Джойс. Вероятно имаше и други и последният й може да е Трой Росадо. А това ме наведе пак на мисли за племенницата ми. Тя беше тийнейджърка, горе-долу на възрастта на Трой, когато с Кари работеха заедно в Куонтико и започнаха връзка, която не беше свършила, без значение какво казваше Луси.
Седнах на ръба на леглото с лаптопа си и влязох в интернет, за да видя какво друго мога да открия за смъртта на Росадо. Най-пълен беше репортажът на „Ню Йорк Таймс“. Имаше малко информация, която да не бе влязла в новините по телевизията, няколко допълнителни подробности от полицията и отзовалите се на инцидента, които не искаха имената им да бъдат цитирани.
Петдесет и две годишният конгресмен бе починал около 18 часа, докато се гмуркал покрай Мерцедеса — германски товарен кораб, потънал през 80-те години на XX век и използван в момента за изкуствен риф, на дълбочина от 27 метра около километър и половина от брега. Решил да се гмурка късно през деня, за да избегне други гмуркачи и техните лодки не само в търсене на усамотение, но и от съображения за сигурност.
Като председател на Комисията по гранична и морска сигурност, той е бил потенциална мишена на наркокартелите и организираната престъпност. И ако това, което казваше Луси, беше вярно, той е бил по-голям крадец от всеки, който би могъл да се прицели в него. Продължих да чета. При първото си гмуркане за деня е забелязан да скача от платформата и да прави голям обход към океана. Плувал е по повърхността с надуваема жилетка, когато се оказало, че кислородната му бутилка не работи както трябва. Внезапно изпускане на газ под налягане предизвикало „няколко силни гърмящи звука“ и го вдигнало във въздуха.
„Защо няколко?“
Замислих се върху това, докато водещата говореше за местното време и ни предупреждаваше, че в този ден температурите в Ню Джърси ще бъдат рекордно високи.
„Гърмящи звуци, повече от един?“
Загасих телевизора и потърсих обяснение. Но не намерих нищо, само още хипотези и спекулации. Вратът му бил счупен. Някакъв пръстен бил разхлабен или счупен. Някой бил пипал кислородната бутилка. Бомба била прикрепена към котвеното въже. Докопала го акула. Мафията повредила екипировката му. Може би жена му го е искала мъртъв. Реших да не правя упражнения на пода. Седнах на леглото и се замислих. Чаках телефонът ми да звънне, защото бях сигурна, че така ще стане.
Генерал Бригс обичаше да става рано. Обикновено беше на крака в четири часа. Освен ако не беше някъде другаде, например във Флорида, трябваше да е в кабинета си в моргата на Военновъздушната пристанищна база в Дувър, където преди няколко години прекарах дълги месеци в обучение по радиология. Почаках още няколко минути, като крачех из стаята, но нямаше никакви вести от кабинета му. Опитах на мобилния му, но пак не извадих късмет. Може би все още си беше вкъщи. Набрах домашния му номер.
Телефонът иззвъня три пъти и после чух в слушалката:
— Ало?
— Рути?
— Да? — Съпругата му звучеше сънена и стресната. — О, боже, Кей? Той добре ли е?