— Да.
— Наистина ли мислиш, че ще намериш нещо? Боже, почти на трийсет метра дълбочина…
— Ще се опитам — отвърнах. — Тръгвам към летището. Ще се видим рано следобед.
47.
Форт Лодърдейл, 14 часа
Сребристата му коса беше отметната от челото, суха и разрошена. Беше леко загорял от слънцето и отпечатъкът от маската върху кожата му се бе заличила.
Беше излязъл от водата преди часове, когато аз влязох в кабината на катера, хвърлих чантите на пода и целунах Бентън. Устните му бяха солени от океана. Зад него бяха екраните, включително и на джипиеса, който показваше къде се намирахме — почти на километър и половина навътре в океана от брега на Форт Лодърдейл. Той седеше на пилотското място, двата двигателя бяха изгасени и лодката леко се поклащаше. Чух мекото пляскане на водата.
— Май затрудних всички. — Отворих чантата си на пода. — Но нямах представа, че ще свършите толкова бързо.
— Не е добре, че стана така.
— Знам.
— Но имаме лодката. А теб човек си струва да те почака. Ще опитам още веднъж. — Бентън отклони поглед. Усещах, че е разтревожен.
Черният му водолазен костюм бе свален до кръста. Ръкавите му бяха завързани около него. Винаги правеше така, когато излезеше на повърхността, а беше на нея от доста отдавна. Отвън на носа двама гмуркачи на полицията пиеха вода и ядяха плодове. Вече знаех, че досега нищо не са намерили, абсолютно нищичко. Знаех също така, че това беше неочаквано, да не кажа направо необяснимо.
— Как може да изчезне двайсеткилограмова кислородна бутилка? — Седнах на една пейка и извадих неопрена, чорапите и плавниците.
— Говорим за тонове ръждясващо желязо на дъното. — Той ме гледаше как си свалям панталоните и блузата.
Под тях бяха дрехите ми за йога. Бях дошла направо от летището. Порових още малко и си намерих маската.
— Очевидно не можем да се приближим с детектор за метал. Районът е около десетина метра. Но съм съгласен с теб. Трима души цяла сутрин го обикаляхме, тръгвахме от потъналия кораб навън, местехме центъра и пак започвахме, докато стигнем до място, където не очаквам да намерим нищо.
— Има доста пясък и тиня, които може да скрият предметите. — Пресегнах се зад себе си, хванах дългата връзка и закопчах неопрена, след това си сложих и чорапите. — Ами сонарът?
— Намерихме всякакви боклуци с него, но не и това, което търсехме. — Той вкара ръцете си в обратно в ръкавите на костюма. — Дойдохме тук към осем тази сутрин и се отказахме по пладне. Мина ми през ума, че някой може да е дошъл преди нас или по-рано сутринта или предната нощ.
— Да търси след съмване? — казах аз колебливо, докато водолазите на полицията се приготвяха да влязат обратно във водата.
— Да, с подходяща екипировка. В един идеален свят гмуркачески екип щеше да бъде изпратен веднага, но имаше такава суетня и объркване. На никого не му бе хрумнало, докато двамата с Бригс не се появихме. И ето ни сега. Или поне аз съм тук. — Бентън ми се усмихна само с очи. — Не знам какво си му казала, но така си го уплашила, че избяга чак в Делауеър.
— Не беше уплашен. Но му напомних, че Пентагонът няма да е доволен, ако проведе подводно търсене и изземване на доказателства по толкова медийно известен случай, когато не отговаря на здравословните изисквания. Всъщност той си призна, че военният лекар му е казал дори да не си помисля за гмуркане, докато не си постави пейсмейкър.
Последвах Бентън и излязох от кабината, докато двамата водолази се приближаваха с големи крачки към платформата за гмуркане. Единият носеше торба, в случай че извади късмет и намери липсващата екипировка на Росадо и пробитата кислородна бутилка, която сигурно беше пълна с вода. Тя би трябвало да е доста тежка, затова беше малко вероятно да е отнесена от течението. Пръснах спрей против запотяване в маската си. Проверих стикерите на пълната кислородна бутилка, подпряна на стената на лодката, отворих клапата и пуснах малко съскащ въздух.
— Е, звучи доста безнадеждно, но поне мога да кажа, че съм опитала. — Завързах здраво бутилката за екипировката си. — Както обикновено трябва да мислим за процеса и да се тревожим за някакъв адвокатски екип мечта, който ще се фокусира върху липсващите парчета от черепа, мандибулата и зъбите и как намирането им би променило интерпретацията на фактите.
— Това е такава глупост. — Бентън изми маската си в съд с чиста вода.
— За съжаление, не е. Ако бях адвокат, точно това щях да направя. — Изравних горния край на надуваемата си жилетка с горния ръб на бутилката и седнах на пейката. — Щях да питам за разстоянието. И след това съдебните заседатели щяха да започнат да се съмняват, че е стреляно от яхтата, да си мислят, че е станало със снайпер от голямо разстояние, от друга лодка или от високо място на брега. Ще го сравняват с другите случаи и ще казват, че не може да е бил Трой.