Докоснах покрития му с неопрен гръб и той леко помръдна. Видях, че маркучите висят надолу, а в гърдите му е забита стрела. Имаше още някой под него. И двамата полицаи водолази бяха мъртви вътре в кораба. Започнах да ритам силно, за да изплувам оттам.
Намерих Бентън на сантиметри от дъното. Движеше се и търсеше с включено фенерче. Ударих с ножа по кислородната си бутилка, за да му привлека вниманието. След тихото остро тракане той вдигна поглед към мен. Посочих енергично към баржата и отворите в корпуса й в тъмната зеленикава вода, където в лъча на фенерчето ми висяха песъчинки. Тогава чух звука. Тиха бърза вибрация като от далечен моторен трион. Обърнах се по посока на шума и видях нещо тъмно да се движи около кораба. Отначало го взех за голяма риба, но вибрациите ставаха все по-силни.
Силуетът се движеше бързо към мен и аз насочих фенерчето към лицето с широко отворени диви очи иззад зловеща черна маска. Върху кислородната й бутилка имаше черно торпедо, нещо като двигател, който ту виеше, ту спираше, когато тя тръгваше или спираше. Движеше се неестествено бързо. Не видях харпуна, докато не го вдигна и не го насочи. Чух свистене и усетих как нещо ме блъсна.
Епилог
Бал Харбър, седмица по-късно
Двойният шезлонг беше направен от тропическо дърво, струваше ми се, че е тиково, но обработката ме объркваше. Приличаше едновременно на варено и импрегнирано. Седалката беше в цвят слонова кост, а ярките възглавници имаха абстрактни кубистични десени, които малко ми напомняха за Пикасо.
Ден след ден седях на засенчената тераса на апартамента, който беше подарък за рождения ми ден. Гледах как океанът сменя цветовете си, как облаците хвърлят сенки върху накъдрената му повърхност, как вълните се вдигат и се разбиват леко, а понякога шумно и неистово в брега, сякаш бяха гневни. Гледах ги през слънчевите си очила и се вслушвах. Не пропусках нищо — нито преминаващ хеликоптер, нито нисколетящите самолети с рекламни флагове, нито хората на тротоара десет етажа по-долу. Не говорех много, докато наблюдавах какво се случва.
Всички около мен имаха най-добри намерения. Първо дойдоха Луси и Бентън, а след това и Марино, а преди ден се появиха и Джанет и Деси. Полагаха страхотни усилия и не ме слушаха, когато казвах да престанат. Сякаш бях умряла и се бях озовала в друго измерение. Гледах ги как пренареждат плажните кърпи, все едно бяха покрови. Поставяха възглавници под гърба и коленете ми. Тревожеха се за врата ми, за косата ми, дали нямам нужда от друга шапка, а какво ще кажа за маникюр, сякаш се канеха всеки момент да ме изложат за поклонение. Единственият ми ненатрапчив приятел беше на седем години, метър и двайсет висок — Деси, който с тъга си давах сметка, че скоро ще бъде осиновен. Поне от Джанет, сестрата на майка му Натали.
Той имаше огромни сини очи и светлокестенява коса, която растеше в най-различни посоки, навсякъде беше близнат от крава. Беше дребничък за възрастта си, роден три месеца преди термина и износен от сурогатна майка. Но яйцеклетката си беше на Натали. Тя умираше от рак на панкреаса. Намираше се в хоспис във Вирджиния и беше въпрос на седмици да си отиде от този свят. Не искаше Деси да я вижда в това състояние.
Джанет и Луси не я бяха притискали повече по въпроса, а трябваше. Той трябваше да види майка си. Трябваше да е с нея, когато най-лошото се случи. Вече си представях как щяха да се случат нещата. Луси и Джанет щяха да се нуждаят от помощта ми, докато им я окажех. След това щяха да кажат, че се меся. И щеше да е вярно. Щях да се меся редовно и трябваше да свикват с това.
— Време за викторина — казах от шезлонга си.
Както винаги, Деси беше кацнал на ръба му. Не заемаше много място и от слънцето навсякъде му излизаха лунички.
— Къде ти е специалният крем? Помниш ли, че си говорихме за това? — Дръпнах го за ръкава, за да му напомня, и се пресегнах към детския лосион със слънцезащитен фактор 50 върху малката квадратна масичка. — Какво ще стане, ако изгориш?