— Ще имам рак като мама. — Беше притиснал кокалестото си малко гръбче към мен.
— Тя има друг вид рак. Но прекаленото излагане на слънце не е хубаво, прав си за това. Не мога да си спомня кой си в този момент. Соколовото око или Железния човек?
— Това е глупаво. — Но му харесваше.
— Не е глупаво. Трябва да помагаме на хората, нали така?
— Не можем да спасим света, нали знаеш. — Изведнъж бе станал мъдър.
— Знам, но трябва да опитаме, нали?
— Ти опита и те простреляха.
— Боя се, че това са благодарностите, които получих.
— Сигурно те е боляло. — Непрекъснато ме питаше едно и също и отговорите ми все не му стигаха. — Какво почувства? Никой никога не казва какво. А не е като по филмите.
— Не, не е.
— Може би е като да те прострелят със стрела.
— Така изглежда, но не е.
Продължавахме този разговор, защото беше важен за него. Не заради мен.
— И после? — Той се бе притиснал към мен като Сок.
Опитвах се да измисля различно описание и накрая се сетих.
— Беше като че ли все едно ме удари железен юмрук. — Погалих го по гърба. Беше топъл заради слънцето и защото беше малко момченце, пълно с живот.
— Страхуваш ли се от смъртта, лельо Кей?
Вече ме наричаше така и разбира се, аз нямах нищо против. Често произнасяше страшната дума и това не беше нов въпрос. И двамата погледнахме към океана, към ято пеликани, които прелетяха покрай терасата ни, толкова близо, че видях очите им, които търсеха риба във водата.
— Какво мислиш, че е смъртта? — попитах го както и преди, но никакви разговори нямаше да разсеят тъгата.
— Като да си тръгнеш — каза той.
— Това е добър начин да мислиш за нея.
— Не искам мама да си тръгва.
— Тя ще си тръгне, все едно е на пътешествие, но това не означава, че няма повече да я има. Просто няма да е там, където са всички останали в момента — отвърнах.
— Но аз не искам тя да си тръгва.
— Никой от нас не иска. — Намазах едната му ръка с лосион, а той стоеше изправен като войник.
— Ще ми е самотно.
— Може би човекът, който си тръгва, няма да се чувства така. — Започнах да мажа и другата му ръка. — Това не е ли хубава мисъл? На нас ще ни е самотно, но не и на нея.
— Аз щях да се уплаша, ако някой ме бе прострелял под водата — каза той.
Много малко си спомнях, но това, в което не се съмнявах, беше какво се случваше в момента, когато чух свистенето на стрелата, която удари кислородната ми бутилка. Огледах се. Нямаше как да избягам, когато тя подпря приклада на оръжието на хълбока си и зареди нова стрела в дулото. Тогава бях улучена в дясното бедро и тя се втурна към мен. Усещах силните пулсации на устройството, което я задвижваше, нещо като реактивна раница, закрепена над кислородната й бутилка. Захранваше се с акумулатор и се управляваше ръчно. Най-ярко си спомнях лицето на Бентън, как водата бе притиснала бузите му и ги бе направила плоски. Той беше неестествено блед, като мъртвец.
Не си спомнях да съм се борила. Нямах спомен нарочно да съм разритала дъното, за да размътя водата, нито как съм замахнала с ножа и съм й разрязала лицето от слепоочието до брадичката през лявата буза. Изведнъж тя бе изчезнала, все едно никога не се бе появявала. Не помня и кървавата следа, която бе останала след нея.
Нищо не помнех. Нямах представа, че Бентън ме бе измъкнал на повърхността, като бе държал регулатора към устата ми. Камерата върху маската ми бе работила през цялото време и бе записала част от случилото се. Не знаех колко. ФБР ми конфискува маската, кислородната бутилка, ножа, всичко. Дори не ми показаха списък на това, което бяха взели. Все още не ми позволяваха да видя записа по причини, които дори Бентън не искаше да ми каже. Това, с което разполагах засега, беше черна дупка, сякаш Кари Гретхен отново бе мъртва, но ми казаха, че не било така.
Беше като сводка за времето, която получавах на кръгъл час. Последната прогноза за температурата и влажността, информация дали бурята се движи към нас, или се отдалечава, какво да очакваме в близко време и дали да се евакуираме. Мислех си за нея, докато се възстановявах, премислях как се чувствах и какво бях преживяла, подробности, които не смятах да споделям с Деси, докато не стане много по-голям, може би на годините, на които беше Луси, когато бях започнала да говоря откровено с нея за грозната страна на живота.
В действителност беше ужасно. Разкъсан четириглав мускул над коляното, премахване на некротизиралата тъкан, да не говорим за дълбочинната ми болест, която бе разпратила газове в такива части от тялото ми, където не би трябвало да има балончета. Имах и силни болки в ставите, сякаш другите ми бяха малко. Бяха ми приложили и кислородно лечение в хипербарна камера за декомпресия, за което нямах почти никакви спомени. Само съвсем смътни, ефимерни като воал, на което може би се дължеше и уклона ми към комиксовите герои в разговорите ми с Деси.