— Е, знаем, че тя се е гмуркала и че това е било отвличане на вниманието, за да може да ни премахне. Да остави Луси съвсем сама. Това би направило Кари много щастлива. — Бентън ми напълни чашата.
— Трябваше да питам за проклетата лодка, още когато я видях там. Защо не го направих? Какво ми става?
— Всеки би решил, че това е нормално — каза Бентън. — Просто хора, които се гмуркат край рифа, и че този от лодката ще дойде да вземе партньора си.
— Направила го е, защото е знаела, че ще дойдем да търсим. И очевидно се е откъснала от въжето, което я е свързвало с лодката, за да нямаме представа колко е близо до нас. — Виното беше хубаво и ми се приспиваше. — Знаела е, че ще видим лодката в далечината и ще си помислим точно това, което си помислихме.
— Планирала е педантично всичко, както може да се очаква от нея — съгласи се той. — И регистрационният номер на лодката е бил замазан с боя, затова не е била забелязана от полицията, от бреговата охрана и от нас. По всичко личи, че след инцидента я е зарязала в марината на Помпано Бийч. Там е била намерена този следобед.
— И нито следа от Трой?
— Не — отвърна той. — Сигурен съм, че е с нея. Новият й партньор.
— И още хора ще бъдат наранени и убити. Вината е моя, видях проклетата лодка. Трябваше да попитам за нея.
— Не бива да си толкова строга към себе си, Кей. Трябва да спреш.
— Чудя се колко дълго е била в марината. Още нещо, което е било под носа на всички.
— Не знам. Беше пред очите на всички, но номерът й бил замазан и върху него е бил нанесен друг с шаблон. Лодката е скъпа, „Скорпион“. Ако не беше, още щяхме да я търсим. Предполагам, че я е зарязала там веднага след инцидента.
— Може би можем да мислим за нещо друго освен този инцидент. Чувствам, че животът ми се превръща в полицейски доклад. И какво точно се очаква от нас да правим сега? — Не бях яла много от мексиканската храна и вече усещах виното. — Тя успя да се крие тринайсет години. Никой не е по-хитър от нея. Ако иска да изчезне, със сигурност знае как да го направи. По-умна е от всички нас.
— Не е.
— Така ми се струва.
— Пак ще й потрябват пари. С колкото й да разполага, те няма да й стигнат до края на живота. Не и с нейния начин и маниер на придвижване. — Бентън се отпусна назад в неговата част на шезлонга и когато топлият влажен въздух се раздвижи, долових парфюма му. — Но е факт, че ще трябва вечно да сме нащрек.
— Ако не е тя, ще е някой друг.
— Оптимистка както винаги. — Той се обърна и ме целуна. Усетих вкуса на вино по езика му.
— Марино трябва да отведе майка ми у дома. Трябва да им кажем лека нощ. — Свалих крака си на плочките, но не пренесох тежестта си и върху него.
Бентън ме прегърна и аз закуцуках, докато той ми помагаше да вляза. Проклетата проходилка беше паркирана точно от вътрешната страна на плъзгащата се врата, където Сок дремеше на хладния мрамор. Хванах дръжките й и я подкарах към Деси, който пак пищеше. Малките му крачета препускаха. Чух го как извика, когато Луси го сграбчи и го вдигна над главата си. Той махаше с ръце и крака.
— Тя мрази деца — казах на Марино.
Той беше в торбести шорти, хавайска риза и чехли. Не се беше бръснал от дни.
— Гадно е да си шофьорът за вечерта. — Държеше демонстративно ключовете от колата.
След това се чу друг звук, пускане на вода в тоалетната в дъното на коридора, дълга пауза и после вратата бавно се отвори. Бялата коса на майка ми приличаше на ореол под ярката светлина, която се разливаше и извън стаята, но в нея нямаше нищо ангелско. Тя започна да бута своята проходилка към мен.
— Така ти се пада, когато не проявяваш неуважение — започна тя, докато се приближаваше. — Когато беше на годините на Деси, се смееше на старите хора, които идваха в магазина на баща ти с бастуните си. И ето сега какво ти се случи.
— Никога не съм правила подобно нещо — отвърнах, но това не помогна. — Деси, не я слушай.
Той и без това не я слушаше. Луси го разнасяше във въздуха из стаята, а Джанет ги гледаше от дивана, облечена в памучна риза и удобни панталони, хубава и спокойна както винаги. Тя срещна погледа ми и се усмихна, защото и двете знаехме какво се случва. Майка ми настойчиво се взря в мен, огледа ме от главата до петите и направи нов коментар. Очите й бяха помътнели и изглеждаха по-големи иззад очилата. Беше окапала с доматен сос роклята си, една от много й във флорален десен и подгъв, който изглеждаше неравен, заради начина по който се привеждаше. Приличаше на оръжие, което се кани да стреля.