— Благодаря за помощта. — Тонът ми не приканваше към бъбрене.
— Чудя се дали Луси е още във въздуха. — Тя се взря в един далечен хеликоптер с двоен двигател, но с шейни. Забележката й ми се стори странна.
Откъде знаеше, че Луси е летяла днес? Не са приятелки, дори не са в добри отношения. Разпознах корпуса на „Юрокоптер“, вероятно медицински.
— Любопитна съм — каза тя. — Обама пристига днес тук, така че как е успяла да получи разрешение да лети в забранено въздушно пространство? Предполагам, че връзките ти във военното министерство са помогнали, да не споменавам съпруга ти.
— Разрешението зависи от Транспортната администрация и се издава предварително. — Спрях да работя и срещнах погледа й. — Нямам никакво влияние върху Федералната въздушна администрация и не мога да разбера какво намекваш.
— Просто си мислех, че е много яко да си пилот, това е всичко.
— Ще се видим в центъра. — Това беше моят начин да й кажа да си ходи.
Тя се поколеба. Спортните й панталони и тишъртката с дълги ръкави изглеждаха като нарисувани върху нея. След това се усмихна на Мачадо и очите й обходиха всичко живо.
Никога не пропускаше да се изфръцка, независимо дали наоколо имаше мъже или жени. За Джен нямаше значение кой я зяпа. Новият ми главен детектив беше повърхностен нарцисист. Все такъв ми беше късметът. Наех я, защото трябваше да взема някого на работа, след като Марино напусна. Тя беше опитна, обучена в Ню Йорк, умна и компетентна, но абсолютна грешка, както открих по-късно. Не можех да я уволня, защото бе неадекватна и определени хора не я харесваха. Не можех да й кажа как да се облича или как да се държи, защото тогава щеше да ме осъди. Видях я как отстъпва назад към улицата, като си полюлява бедрата и върти задник.
— Докторе — поздрави ме Мачадо. Бе скрил очите си зад очила със сменяеми стъкла „Оукли“, модерна марка напоследък сред полицаите и военните.
Той беше както обикновено спретнат в спортни бежови панталони, бяла риза, синя раирана вратовръзка и тъмносиньо яке с жълт надпис „Полиция“ на гърба. Възшироката му връхна дреха беше закопчана, за да скрие бронежилетката. Очевидно е бил на работа, когато са съобщили за убийството. Скръстените ръце, смръщеното лице и стиснатите челюсти на Марино нямаше как да ми убегнат.
— Разбрах, че сме ти провалили деня — каза ми Мачадо.
— Не толкова, колкото на убития.
— Съжалявам за ваканцията ти.
— Като се има предвид това тук, вече не ми изглежда толкова важна. — Отворих стегнатите пластмасови закопчалки на работното ми куфарче и извадих увит в целофан гащеризон за еднократна употреба.
— Какво е свършено дотук?
— Направихме снимки и проверих апартамента му набързо, колкото да се уверя, че вътре не се е намъкнал някой, който не трябва. Вратата бе отключена и открехната. По всичко личи, че е успял да внесе три пакета и се е бил върнал за още, когато някой го е заковал.
Мачадо прелисти бележника си, докато аз се намъквах в гащеризона. В дъното на куфарчето намерих найлонови калцуни и ги обух, като заставах последователно на един крак. Беше истинско изкуство да се покриеш от главата до петите. Виждала съм опитни съдебни лекари, които обличаха нещо на обратно или губеха баланс.
— Онази жена… — Мачадо погледна към тази, с която доскоро бе говорил — … живее в апартамента на най-горния етаж. Докторант от „Харвард“. Казва, че работела на бюрото си, когато видяла Нари да пристига с колата. Следващото нещо, което забелязала, било тялото му на земята.
— Чула ли е изстрели или нещо, което да й е заприличало на изстрели? — Сложих си ръкавиците.
— Казва, че не е. Никой наоколо не е съобщил за изстрели. Вече разпитахме съседите. Дотук нямаме нищо. А тази докторантка — той погледна пак към жената на тротоара, която изглеждаше малко объркана, — Анджелина Браун, на 24 години, пише дисертация по педагогика.
Марино си записа информацията, а устата му бе изкривена така, все едно току-що бе изял нещо, което му образуваше киселини.
— Тя обаче направи един интересен коментар — продължи Мачадо — и ние със сигурност ще го проверим. Очевидно бюрото й е пред прозореца към улицата и има идеална гледка към всички, които влизат или излизат от сградата. Каза, че видяла някакво хлапе. Карало велосипед нагоре-надолу по улицата. Не много отдавна Джоана Кадър разговаряла с него и след това двамата отишли зад къщата, вероятно към нейния апартамент. Анджелина твърди с голяма убеденост, че по това време колата на Нари не била тук. Сторило й се странно, че Джоана кани мъж в апартамента си, когато съпругът й го няма.