— Трябва да видиш това. — Марино сега отваряше чекмеджетата на тоалетката. — И тук същото. Нещо определено се е случвало. Като че ли са бягали.
— Ако е така, не са стигнали много далеч — отвърнах и чух гласове пред апартамента.
— Може би защото някой е решил да ги спре. — Чекмеджето, което той бе отворил, бе напълно празно и избърсано.
Виждах следите от мокрите кърпички, с която го бяха почистили — същите, които той намери в боклука в кухнята. Предложих му да ги пакетира като улики.
— Нека се уверим, че са чистили само прах и мръсотия в чекмеджетата — добавих, докато гласовете се приближаваха.
Мъж и жена спореха за нещо. Тя звучеше изключително разстроена.
— Със сигурност. — Марино провери чекмеджетата на нощните шкафчета, те също бяха празни и също избърсани. — Със сигурност са бягали. И някой добър човечец с пушка не е бил особено щастлив от това.
Върнахме се във всекидневната, откъдето чувахме гласовете още по-силно.
— Госпожо, трябва да останете тук — каза мъжкият глас от другата страна на вратата. — Не можете да влезете, преди да говоря с разследващия…
— Аз живея тук! Пуснете ме! — извика жената.
— Трябва да останете тук, госпожо. — Вратата се отвори и вътре пристъпи униформен полицай, който се опитваше да спре жената зад него.
— Джамал! Джамал! Не!
Писъците й пронизаха тихия апартамент, докато се опитваше да се промуши покрай полицая, който беше едър човек с посивяла коса, над петдесетгодишен, с впечатляваща осанка, която свързвам с ченгетата, които са на служба прекалено дълго. Опитах се да си представя какво върши. Глобява за неправилно паркиране. Прибира лични вещи от залите за аутопсия.
— Пуснете ме! Защо никой не ми казва нищо! Пуснете ме! Какво става? Какво става?
Болката и ужасът й идваха от място, на което никой не бива да се намира — съсипващо безнадеждно място. Не е вярно, че никога не ни се дава повече, отколкото можем да понесем. Само дето не ни се дава, а просто се случва.
— Всичко е наред. Няма проблем — каза Марино на полицая. — Можете да я пуснете.
9.
Джоана Кадър не беше каквато очаквах. Не бях сигурна какво точно си бях представяла, но със сигурност не и дребничката жена с момичешки вид, която плачеше и гледаше с изцъклени от мъка и ужас очи. Беше красива по един деликатен, уязвим начин — като порцеланова кукла, която може да се счупи, ако я бутнеш. Беше облечена с черен клин, ботуши и розов суитшърт с надпис „Колдплей“, който стигаше до коленете й. Носеше множество пръстени и гривни, ноктите й бяха лакирани в тюркоазнозелено, а дългата й сламеноруса коса беше толкова права, все едно я бе гладила с ютия.
— Бяхте ли на концерта им в Бостън? — попитах аз и посочих суитшърта й, а тя сведе към него празен поглед, сякаш не помнеше какво е облякла. — Аз съм доктор Кей Скарпета. Опитвам се да се сетя кога беше концертът. Може би преди две лета.
Небрежното ми споменаване на британската рокбанда и въпросът за концерта им я извадиха от шока. Тази тактика използвах отдавна при хора, които са изпаднали в хистерия. Правех някакво несвързано наблюдение за времето, за дрехите им или за нещо общо помежду ни. Почти винаги работеше. Вече бях привлякла вниманието на Джоана.
— Вие сте лекар? — Тя впи очи в мен и аз изведнъж усетих как ме стиска бронежилетката под ризата, дадох си сметка, че ръцете ми са в ръкавици, а над обувките нося найлонови калцуни.
— Разследвам случая с Джамал, медицинските аспекти. — Бях внимателна, но сигурна в позицията си и почувствах как между нас започна да се заражда доверие.
Тя млъкна и с нотка на облекчение в гласа каза:
— Юли, преди две години. Имахме пропуски за бек стейджа. Никога не ги пропускаме.
Една от спирките на турнето им беше в Бостън, където свириха няколко вечери, и Луси намери билети на втория ред пред централната сцена. Може да сме били на един и същ концерт, дори близо до Джоана и нейния съпруг музикант, всички отнесени от вихъра на рокендрола.
„Нещата се случват за секунди. Пада гръмотевица. Получаваш инфаркт. Оказваш се на неподходящото място в неподходящото време.“
— Вие… Вие видяхте ли Джамал? — попита ме тя. — Какво му се е случило? Бил прострелян?
— Първоначално поне така изглежда. Много съжалявам.
— Така изглежда? Вие не знаете ли?
— Трябва да бъде прегледан. След това ще имам сигурни отговори. — Вече бях до нея, сякаш я вземах под крилото си. Казах й, че съжалявам, но за момента нямам повече информация.
Отново изказах съболезнованията си за ужасната й загуба. Изрекох всички правилни думи, а тя отново се разплака, а Марино точно това искаше да се случи. Отдавна играехме този танц. Аз бях лекарят, който не е тук, за да обвинява или да нанася още щети. Колкото повече той я притискаше, толкова повече тя щеше да се привързва към мен, защото чувстваше, че съм на нейна страна. Знаех точно как да вляза в играта, без да прекрачвам границите на това, което имах право да я питам и да й отговарям. Също така знаех как да бъда полезна, без да казвам и дума.