— Ние поемаме от тук — каза Марино на полицая, който стоеше на вратата. — Погрижете се никой от репортерите да не се приближава до сградата.
— Ами живеещите в нея? — Полицаят, на чийто бадж пишеше „Т. Дж. Харди“, ме гледаше как свалям ръкавиците и калцуните си и ги хвърлям в червената торба за опасни отпадъци на кухненския плот.
Вече нямах никакво облекло за лична защита, бях само с дрехите ми за работа на терен, които изглеждаха достатъчно официално с многото си джобове и знака на Центъра по криминология. Но не бях заплашителна. Върнах се при Джоана, докато Т. Дж. Харди се опитваше да обясни, че живеещите в сградата искат да се върнат в апартаментите си.
— Двама от тях току-що спряха колите си отпред и вече са пред къщата. Разстроени са, че не ги пускаме. — Масачузетският му акцент беше доста силен и неподатлив, почти не изговаряше звука „р“.
Гласът му ми припомни как бе влизал няколко пъти в залата за аутопсия заради жертви на катастрофи. Още тогава имах усещането, че това е последното място, на което би искал да се намира. Беше им прибрал личните вещи и се бе държал на разстояние от стоманените маси. Отвръщаше поглед и дишаше през устата заради миризмата.
— Провери им документите за самоличност и ги придружи до апартаментите им — каза му Марино. — Искам имената им и как да се свържа с тях. Изпрати ми информацията по имейла възможно най-бързо. Никой да не се доближава до червения джип и пространството около него. Ясно ли е?
— Разбрах.
— Отвън ли сте паркирала? — попита Марино.
Джоана кимна, без да среща погледа му.
— Каква е колата?
— Събърбан. Под наем е. Местим разни неща… Трябваше да местим разни неща и имахме нужда от нещо голямо. — Тя погледна покрай него с широко отворени, невиждащи очи.
— Нямате ли собствена кола? — попита Марино.
— Продадохме двете си коли, за да купим новата хонда. — Гласът й потрепери. — Червената отвън.
— Екипът по почистването иска да започне да събира разпилените покупки. И… — Т. Дж. Харди хвърли поглед към Джоана, докато си подбираше думите. — … и нали знаете, да започне да подрежда.
Марино ме погледна.
— Приключихме, нали?
Тялото вече беше в Центъра по криминология, но не го споменах. Кръвта и съсиреците също трябваше да изчезнат, но и това нямаше да произнеса. Казах на Марино, че екипът по почистването може да започва, а Джоана тихо отново се задави от сълзи. Полицай Харди излезе навън. Силният звук от затварянето на дъбовата врата я стресна и коленете й замалко да се подкосят. Тя изхлипа и покри устата и носа си носна кърпичка. Очите й бяха кървясали и с размазан грим.
— Защо не седнете и да поговорим? — каза й Марино. След това се представи и добави: — Доктор Скарпета е главният съдебен лекар на Масачузетс и също така работи за Пентагона.
— Пентагонът? — Джоана не беше впечатлена, наименованието само я изплаши.
— Това просто означава, че имам федерална юрисдикция в някои случаи. — Махнах с ръка, все едно не беше нищо особено.
— Какво? Вие да не сте шибаното ФБР? — Погледът й се промени за миг.
За какво му беше на Марино да се хвали? Сега трябваше да оправям щетите. Обясних й, че съм от резерва на Военновъздушните сили и съм и армейски съдебен лекар. Тя поиска да знае какво означава това. Казах й, че помагам на федералното правителство при медицинското разузнаване, също така и във военните дела, но работя за щата и центърът ми е в Кеймбридж. Колкото повече подробности й давах, тя толкова повече се затваряше. Не ме слушаше. Не й пукаше за славната ми кариера. Не се чувстваше заплашена от нея, а аз точно това исках.
— Накратко, не бихте могли да бъдете в по-добри ръце — добави Марино. — Тя може да ви зададе няколко въпроса за лекарствата, за подробности около здравословното състояние на съпруга ви, които би трябвало да знае.
Каза го сякаш бях семейният им лекар и ставаше въпрос за рутинна манипулация, която ми се щеше да не е необходима. Предписаните лекарства на Нари и медицинската му история нямаха нищо общо с убиеца. Оръжието обаче имаше. Но Марино искаше и аз да присъствам. Ако Джоана съзираше в думите му манипулация, то не го показваше. Изведнъж тя се срина, сякаш вече нямаше смисъл да се съпротивлява срещу това, което не може да бъде променено. Никакъв протести и никакви аргументи нямаше да отменят истината.