— Доколкото си спомням, ФБР разследваше съпруга ви, а не полицията. В светлината на лошия ви опит е наистина важно да направите тази разлика, Джоана. — Марино се наведе напред и подпря големите си ръце, облечени в ръкавици, върху коленете. — Ние не сме ФБР. Не ние ви подложихме на всичко онова.
— След това нищо не беше същото. — Тя накъса салфетката в скута си. — Затова ли е? Заради това ли някой е набелязал Джамал? Получихме много хейтърски съобщения. По интернет. По пощата. Оставяха ни разни неща до колите в училище и тук.
— Това ли си мислите? — Марино пак я тикаше към капан.
Той знаеше какво е казала на Мачадо, когато е научила новината. За ученика, на когото помагала. За обира, който се объркал.
— Не знам какво да мисля!
Очите й пак се наляха и сълзите се търкулнаха по бузите и допълнително размазаха грима й. Спиралата се бе превърнала в черни петна по клепачите.
Марино бавно стана от стола. Отиде в кухнята и огледа торбите с покупките. Надникна през отворената врата на спалнята, взря се в багажа и в купчината облепени кашони. Пръстите му затракаха по клавишите на блекбърито.
— Как казахте, че се казва магазинът? — попита той от кухнята, обърнал широкия си гръб към нас.
— Какво? — Тя изглеждаше вцепенена.
— Магазинът, където сте занесли чантата с разваления цип.
— Беше магазин за пътни чанти. Аз… Не си спомням името му.
— „Томи Бахама“? „Нотика“?
Той проверяваше какви магазини има в мола за намалени стоки, който тя твърдеше, че е посетила.
— Да — каза тя.
— Да?
Марино се върна при нас, стъпките му бяха тежки. Сините найлонови калцуни върху обувките му издаваха звук, когато се приплъзваха по дървения под. Краката му изглеждаха големи като на чудовището Франкенщайн.
— Може би беше един от тях — каза тя предпазливо.
— Госпожо Кадър, не си спомняте каква марка пътна чанта притежавате ли? Куфарите в спалнята са „Рокланд“. Леопардова шарка с розов кант. Предполагам, че са ваши. Другите са „Америкън Туристър“, черни, и предполагам, че са на съпруга ви.
— Как очаквате да мисля за нещо подобно точно в момента? — Знаеше, че са я хванали.
— Ако намерите касовата бележка, може би ще освежите паметта си. — Марино седна пак на стола и я погледна право в очите, а тя се изчерви и сведе очи към ръцете си. Когато заговори, устата й изглеждаше пресъхнала.
— Добре, мисля, че е у мен. Мисля, че е в портфейла ми. Трябва да е там. — Езикът й бе надебелял, докато продължаваше да измисля извинения, които знаеше, че не звучат убедително.
Отидох до хладилника да й донеса бутилка вода, докато тя седеше, а Марино чакаше. Дамската й чанта беше на дивана и тя започна да рови из нея, после в портфейла си, но разиграваше театър, и то не много добър. Нямаше касова бележка. Беше излишно да се преструва.
10.
— Знаете ли нещо за клетките на мобилните комуникации, госпожо Кадър? — Марино преглеждаше съобщенията си, а тя вече не беше предишната Джоана.
Беше получил информация и увеличаваше дистанцията. Тонът му бе охладнял. Играеше роля, която вече бе измислил и получаваше външно потвърждение за нея, откриваше неща, които не бяха добри за Джоана.
— Клетки ли? — Тя отпи от водата. Говореше на него, но гледаше мен. — Знам какво представляват. Но не знам нищо за тях.
— Това ме учудва. ФБР не ви ли подслушваше телефоните? Не проверяваха ли къде се намирате и по-специално съпругът ви? Не бяха ли влизали в електронната ви поща, за да решат, че Джамал е терорист? — попита той.
— Откъде мога да знам какво са правили? Да не би да са ми казвали?
— Би трябвало да са уведомили адвоката ви.
— Джамал знаеше повече за това от мен. Него преследваха. И адвокатът беше негов, не мой. — Тя пак плачеше, но от гняв, под който прозираше истински бяс. А най-отдолу беше мъката, която се усещаше почти физически. И страх. Тя се страхуваше от нещо и затова лъжеше.
— Трябва да ми кажете истината, каквато и да е тя — каза й Марино. — Но първо ще ви напомня какви са ви правата. Винаги искам първо да приключа с това…
— Правата ми? — Тя изглеждаше объркана, обърна се към мен, сякаш можех да я спася. — Мислите, че аз съм го направила? Арестувате ли ме?
— Просто превантивна мярка — отвърна небрежно Марино. — Искам да съм сигурен, че знаете, че не сте длъжна да говорите с нас. Никой не ви принуждава. Ако искате да присъства адвокат, ще ви го осигурим. Какво ще кажете за адвоката на съпруга ви? Може би искате да му се обадите? Ще стоим и ще чакаме, докато той дойде. Или пък може да се види с нас в участъка.